Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Съмнявам се – казвам и разпервам ръце.
– Пробвай я.
Седим дълго една срещу друга и се гледаме. След това тя се усмихва.
– Разбирам неохотата ти, Алис, не съм от камък. Но събитията имат своята неизбежна посока и е невъзможно да я променим. Нека извлечем най-доброто от тях, а и от теб.
Събличам се по долна риза, а тя нахлузва робата през главата ми и вдигнатите ми ръце. Усещам коприната като вода върху горещото си тяло и твърде тънка, за да е благоприлична.
– Това се носи отгоре – подава ми друга фина дреха, нещо като палто за излизане с бродерия върху основа от златна мрежа. Изработката е изключителна. Осъзнавам, че ръцете ми предателски се протягат към нея, сякаш имат собствена воля.
Разтърсва косата ми около раменете, след това ме повежда към огледалото и аз се взирам в непознатото си отражение. Трансформацията предизвиква почти физическа болка. Ако изглеждах по този начин, дали Лоран щеше да си отиде толкова лесно?
Лоран беше странстващ художник; напоследък в Холандия е пълно с такива. Казват, че в тази страна преживявали най-лесно, стига да имат малко умения в рисуването с четка. След като войната с Испания най-сетне приключи и търговията започна да процъфтява, изведнъж всеки холандски търговец закопня да демонстрира благосъстоянието си, да се обгражда не само с истински красиви вещи, подсилващи вярата му в новата реалност, но и с изображения на тези предмети.
Натюрморти с цветя и плодове, градски пейзажи, портрети: къщата не беше дом, ако стените не са отрупани с десетина изображения в рамки на вътрешния и външния свят. Холандия окачи душата си на кука, така че всички да могат да я видят. Лоран се беше опитал да се установи като художник в родната си Франция, но французите са сноби в това отношение и той не успял да си създаде име. При все че притежаваше известни умения, той беше посредствен художник; и все пак живееше добре в Хага. Беше красив, това беше една от причините съпругите и дъщерите на търговците да насърчават вниманието му. Черна коса, тъмни очи, изваяни кости: външността му беше възможно най-различна от тази на едрите руси мъже с румени лица от града. Никога не съм се смятала за наивна романтичка, чиято глава може да се завърти от красиво лице или впечатляващ комплимент, но когато срещнах Лоран, сякаш сърцето ми скочи от висока скала и всичко останало от мен го последва миг по-късно.
Дойде на вратата в търсене на поръчка: при вида на солидната сграда, къща на благосъстоятелен търговец, без съмнение беше очаквал самият благосъстоятелен търговец да отвори вратата, но когато му обясних липсата на такъв, видях как физиономията му посърва, преди да се окопити и да започне да се извинява. Моментът на това разочарование беше мигът на моето поражение, точно заради него се влюбих веднага. Извратено решение: да копнееш за нещо, което никога няма да имаш. В онзи неприкрит момент ясно ми показа истинската си преценка за мен: че не съм нито достатъчно богата, нито достатъчно красива, за да го заинтригувам по какъвто и да е начин или да бъда обект на уменията му.
Въпреки че имахме стотици квадратни метри празни стени за окачване на картини, последното, което можехме да си позволим, беше да плащаме за тях. И въпреки това направих поръчка.
Юдит дочу разговора ни. Беше точно зад мен, щом се обърнах да вляза в къщата, след като постоях да гледам французина да се отдалечава надолу по улицата с арогантната си походка, от която душата ми се разтърси.
– Не можем да си позволим това – каза тя, – знаеш, че е така.
Аз бях неин работодател, а тя само прислужница, но когато печете заедно хляба всяка сутрин при изгрев слънце, неравенството се замесва в тестото. Бях свикнала с нейната откровеност и рядко ѝ правех забележка за нея.
– Той е опасен – продължи тя, – личи си по походката му. Върви след него, кажи му, че си размислила.
Знаех, че е права, но я накарах да замълчи; не е приятно да имаш допълнителна съвест.
Той дойде на следващия ден и на по-следващия, и през блажените следващи три седмици, а аз седях на стол в градината до кухнята.
– Светлината ще е по-подходяща за теб – казах и при положение че в къщата нямаше никакви мебели, сами ще отгатнете мотивите ми.
Постави статива си върху лехата ми с боб и го стъпка, но аз не възразих. Беше опияняващо да рисува портрета ми. Свикнал бе да има насреща си притеснени обекти и бе усвоил един маниер на ласкателство, който ме правеше безволева и покорна. Заради липсата на опит приемах всички комплименти като чиста монета. Прегръщах ги (вместо него) всяка нощ в тясното си легло. Присъствието на тъй красив мъж, който проучваше лицето ми във всеки момент, без значение, че му плащах за това удоволствие, бе зашеметяващо изживяване за мен, двайсет и четири годишната стара мома, която никога не бе смятала, че си струва да бъде погледната. Всяко докосване на четката до платното беше като милувка; с всяка мазка чувствах как се разхубавявам. Мечтаех за живота, който щяхме да водим с него, за децата, които щяхме да имаме. Изведнъж страстно пожелах да имам деца от него. Никога не бях мислила за свои деца до този момент, след това обаче мисълта ме обсеби като болест.