Цялото кралско войнство

Постоях още малко за благоприличие, после станах и казах:

— Трябва да вървя.

Един от старците вдигна поглед към мен, сякаш току-що бях дошъл, и попита:

— Ти какво работиш, момче?

— Нищо — отвърнах аз.

— Да не си болнав? — каза той.

— Не съм — рекох, — но просто ми липсва упоритост.

„И това е самата истина“ — помислих си, крачейки вече по улицата. Освен това реших, че съм убил достатъчно време и сега мога да отида в окръжното и да събера материал за репортажа, който очакват от мен. Кой свестен журналист събира материала си, като виси пред сарачниците? По този начин не можеш да се добереш до нищо, което да е подходящо за публикуване. И тъй аз се отправих към окръжното.

Обширното преддверие на окръжното беше пусто и тъмно, намазаният с подово масло под — толкова протрит, че стоеше на дълбеи, на дълбеи, а въздухът — така сух и прашен, та на човек му се струваше, че в това мъртвило вдишва последните спаружени остатъци от препирните и разговорите, водени тук в течение на седемдесет и пет години. Но в другия край на преддверието видях отворена стая, в която седяха неколцина мъже. Над вратата имаше табелка с полуизтрити букви, които все още се четяха: „Шериф“.

Влязох в стаята, където на дървени столове седяха трима души, а на бюрото с рулетка се въртеше вентилатор, но без особен резултат. Казах „здрасти“ и най-едрото лице, кръгло и червендалесто, което бе сложило краката си на бюрото, а ръцете на корема, отвърна — „здрасти“.

Извадих от джоба визитната си картичка и му я подадох. Той я гледа една минута, като я държеше почти на една ръка разстояние от себе си, сякаш се страхуваше да не му плюне в очите, после я обърна и я гледа още една минута от обратната страна, докато се увери напълно, че там не пише нищо. После пак положи ръката си на корема, само че с картичката, и вдигна поглед към мен.

— Доста път сте били — каза той.

— Това е вярно — отвърнах аз.

— А за к’во сте дошли?

— Да видя какво става с училището.

— Да биете толкова път, за да си навирате носа в чужди работи.

— Точно така — съгласих се. — Само че шефът ми не е на същото мнение.

— А на него к’во му влиза в работата?

— Не му влиза, но щом вече съм бил този път, кажете ми какво става с училището.

— Това не е моя работа. Аз съм шериф.

— Добре, шерифе — казах, — а чия работа е?

— На тия, които се занимават с нея. Стига да ги оставят да се занимават и да не им се месят разни.

— Кои са тези „тия“?

— Съветниците — каза шерифът. — Окръжните съветници, които избирателите от окръга са избрали, за да си гледат работата и да не допускат други да си пъхат носа в нея.

— Добре де, съветниците. Но кои са те?

Шерифът попремигна с хитрите си оченца, после каза: