Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Ъхъ, хем с парно, казват.
Втори:
— Дечурлигата ще хванат плевмония от това парно.
Трети:
— Да-а-а.
Четвърти:
— Бе нека първо го построят.
Погледнах нарисувания часовник на кулата на окръжното отсреща, часовника, по който старците сверяваха времето си, и изчаках. После попитах:
— Че какво им пречи?
Първият:
— Старк. Все този Старк.
Вторият:
— Да-а-а, все този Уили Старк.
Третият:
— Много нависоко хвърчи. Началство стана и много нависоко хвърчи.
Четвъртият:
— Да-а-а.
Изчаках малко, после казах:
— Дочувам, че искал да намери по-евтин предприемач.
Първият:
— Да, по-евтин предприемач, та да домъкне тука цял куп негри.
Вторият:
— А белите нека стоят без работа. Тъй се строи то.
Третият:
— Та и да те канят, ще работиш ли с негри? Хем чужди негри. Училище ли ще градим или нужник?
Четвъртият:
— А и белите дирят работа.
Първият:
— Да-а-а.
„Да-а-а — казах си аз, — значи, такава била работата, в Мейсънски окръг живеят предимно селяци и те не обичат негрите или поне чуждите негри, а свои нямат много.“
— Колко ще икономисат — попитах, — ако вземат евтин предприемач?
Първият:
— Толкова, че няма да могат да платят пътните на негрите дотук.
— А белите ще стоят без работа — додаде вторият.
Постоях още малко за благоприличие, после станах и казах:
— Трябва да вървя.
Един от старците вдигна поглед към мен, сякаш току-що бях дошъл, и попита:
— Ти какво работиш, момче?
— Нищо — отвърнах аз.
— Да не си болнав? — каза той.
— Не съм — рекох, — но просто ми липсва упоритост.
„И това е самата истина“ — помислих си, крачейки вече по улицата. Освен това реших, че съм убил достатъчно време и сега мога да отида в окръжното и да събера материал за репортажа, който очакват от мен. Кой свестен журналист събира материала си, като виси пред сарачниците? По този начин не можеш да се добереш до нищо, което да е подходящо за публикуване. И тъй аз се отправих към окръжното.
Обширното преддверие на окръжното беше пусто и тъмно, намазаният с подово масло под — толкова протрит, че стоеше на дълбеи, на дълбеи, а въздухът — така сух и прашен, та на човек му се струваше, че в това мъртвило вдишва последните спаружени остатъци от препирните и разговорите, водени тук в течение на седемдесет и пет години. Но в другия край на преддверието видях отворена стая, в която седяха неколцина мъже. Над вратата имаше табелка с полуизтрити букви, които все още се четяха: „Шериф“.
Влязох в стаята, където на дървени столове седяха трима души, а на бюрото с рулетка се въртеше вентилатор, но без особен резултат. Казах „здрасти“ и най-едрото лице, кръгло и червендалесто, което бе сложило краката си на бюрото, а ръцете на корема, отвърна — „здрасти“.
Извадих от джоба визитната си картичка и му я подадох. Той я гледа една минута, като я държеше почти на една ръка разстояние от себе си, сякаш се страхуваше да не му плюне в очите, после я обърна и я гледа още една минута от обратната страна, докато се увери напълно, че там не пише нищо. После пак положи ръката си на корема, само че с картичката, и вдигна поглед към мен.
— Доста път сте били — каза той.
— Това е вярно — отвърнах аз.
— А за к’во сте дошли?
— Да видя какво става с училището.
— Да биете толкова път, за да си навирате носа в чужди работи.
— Точно така — съгласих се. — Само че шефът ми не е на същото мнение.
— А на него к’во му влиза в работата?
— Не му влиза, но щом вече съм бил този път, кажете ми какво става с училището.
— Това не е моя работа. Аз съм шериф.
— Добре, шерифе — казах, — а чия работа е?
— На тия, които се занимават с нея. Стига да ги оставят да се занимават и да не им се месят разни.
— Кои са тези „тия“?
— Съветниците — каза шерифът. — Окръжните съветници, които избирателите от окръга са избрали, за да си гледат работата и да не допускат други да си пъхат носа в нея.
— Добре де, съветниците. Но кои са те?
Шерифът попремигна с хитрите си оченца, после каза: