Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Цялото кралско войнство - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Цялото кралско войнство

Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:

През 1946 г. Робърт Пен Уорън издава най-известният си роман - Цялото кралско войнство.
    Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
    Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
    Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
1 ... 25 26 27 28 29 30 31 32 33 ... 249
Перейти на страницу:

— Ъхъ, хем с парно, казват.

Втори:

— Дечурлигата ще хванат плевмония от това парно.

Трети:

— Да-а-а.

Четвърти:

— Бе нека първо го построят.

Погледнах нарисувания часовник на кулата на окръжното отсреща, часовника, по който старците сверяваха времето си, и изчаках. После попитах:

— Че какво им пречи?

Първият:

— Старк. Все този Старк.

Вторият:

— Да-а-а, все този Уили Старк.

Третият:

— Много нависоко хвърчи. Началство стана и много нависоко хвърчи.

Четвъртият:

— Да-а-а.

Изчаках малко, после казах:

— Дочувам, че искал да намери по-евтин предприемач.

Първият:

— Да, по-евтин предприемач, та да домъкне тука цял куп негри.

Вторият:

— А белите нека стоят без работа. Тъй се строи то.

Третият:

— Та и да те канят, ще работиш ли с негри? Хем чужди негри. Училище ли ще градим или нужник?

Четвъртият:

— А и белите дирят работа.

Първият:

— Да-а-а.

„Да-а-а — казах си аз, — значи, такава била работата, в Мейсънски окръг живеят предимно селяци и те не обичат негрите или поне чуждите негри, а свои нямат много.“

— Колко ще икономисат — попитах, — ако вземат евтин предприемач?

Първият:

— Толкова, че няма да могат да платят пътните на негрите дотук.

— А белите ще стоят без работа — додаде вторият.

Постоях още малко за благоприличие, после станах и казах:

— Трябва да вървя.

Един от старците вдигна поглед към мен, сякаш току-що бях дошъл, и попита:

— Ти какво работиш, момче?

— Нищо — отвърнах аз.

— Да не си болнав? — каза той.

— Не съм — рекох, — но просто ми липсва упоритост.

„И това е самата истина“ — помислих си, крачейки вече по улицата. Освен това реших, че съм убил достатъчно време и сега мога да отида в окръжното и да събера материал за репортажа, който очакват от мен. Кой свестен журналист събира материала си, като виси пред сарачниците? По този начин не можеш да се добереш до нищо, което да е подходящо за публикуване. И тъй аз се отправих към окръжното.

Обширното преддверие на окръжното беше пусто и тъмно, намазаният с подово масло под — толкова протрит, че стоеше на дълбеи, на дълбеи, а въздухът — така сух и прашен, та на човек му се струваше, че в това мъртвило вдишва последните спаружени остатъци от препирните и разговорите, водени тук в течение на седемдесет и пет години. Но в другия край на преддверието видях отворена стая, в която седяха неколцина мъже. Над вратата имаше табелка с полуизтрити букви, които все още се четяха: „Шериф“.

Влязох в стаята, където на дървени столове седяха трима души, а на бюрото с рулетка се въртеше вентилатор, но без особен резултат. Казах „здрасти“ и най-едрото лице, кръгло и червендалесто, което бе сложило краката си на бюрото, а ръцете на корема, отвърна — „здрасти“.

Извадих от джоба визитната си картичка и му я подадох. Той я гледа една минута, като я държеше почти на една ръка разстояние от себе си, сякаш се страхуваше да не му плюне в очите, после я обърна и я гледа още една минута от обратната страна, докато се увери напълно, че там не пише нищо. После пак положи ръката си на корема, само че с картичката, и вдигна поглед към мен.

— Доста път сте били — каза той.

— Това е вярно — отвърнах аз.

— А за к’во сте дошли?

— Да видя какво става с училището.

— Да биете толкова път, за да си навирате носа в чужди работи.

— Точно така — съгласих се. — Само че шефът ми не е на същото мнение.

— А на него к’во му влиза в работата?

— Не му влиза, но щом вече съм бил този път, кажете ми какво става с училището.

— Това не е моя работа. Аз съм шериф.

— Добре, шерифе — казах, — а чия работа е?

— На тия, които се занимават с нея. Стига да ги оставят да се занимават и да не им се месят разни.

— Кои са тези „тия“?

— Съветниците — каза шерифът. — Окръжните съветници, които избирателите от окръга са избрали, за да си гледат работата и да не допускат други да си пъхат носа в нея.

— Добре де, съветниците. Но кои са те?

Шерифът попремигна с хитрите си оченца, после каза:

1 ... 25 26 27 28 29 30 31 32 33 ... 249
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)