Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Турбовентилаторът поутихна. Каня продължи да брои:
— 160… 170… 180…
Митническите инспектори се потяха. Дори в горещия сезон не беше нормално да се потят чак толкова. Джайде не се потеше. Но пък не той беше платил два пъти за протекция, която и при първото плащане най-вероятно е била твърде скъпа.
Чак му дожаля за тях. Нещастниците можеха само да гадаят каква промяна е настъпила в системата — дали плащанията са били пренасочени, дали Джайде е представител на ново влияние или на конкурентно такова, не знаеха колко високо стои той в пластовете от бюрокрация и влияние в министерството на околната среда. И затова плащаха. Дори се беше изненадал, че успяха да намерят толкова пари в брой толкова бързо. Почти толкова се беше изненадал, колкото сигурно се бяха изненадали те, когато неговите белоризци разбиха вратите на митническата служба и затвориха летището.
— Двеста хиляди. — Каня вдигна поглед към него. — Всичко е точно.
Джайде се усмихна.
— Казах ти, че ще платят.
Каня не отвърна на усмивката му, но Джайде не позволи това да му развали злорадството. Нощта беше приятно гореща, изкарали бяха тлъста пачка, а в добавка бяха накарали митническата служба да се изпоти. Колкото до Каня — тя винаги се изпълваше с подозрение, когато късметът ѝ се усмихнеше неочаквано. На някакъв етап в младия си живот явно беше изгубила умението да се радва на каквото и да било. По време на гладните години в Североизтока. Или когато е загубила родителите и другите от семейството си. Или докато е пътувала по трудния начин към Банкок. Така или иначе, способността ѝ да изпитва радост беше изчезнала. Не беше в състояние да оцени санук — насладата от хубавата страна на живота, — нито дори санукмак, още по-опияняващата наслада, като тази да изтръскаш министерството на търговията или да отпразнуваш новата година на пролетния фестивал Сонгкран. Затова, когато Каня взе двестате хиляди бахти от търговското министерство, без да ѝ мигне окото — освен за да изтрие набиващия се прах на летищните площадки — и определено без да се усмихне, Джайде не взе това присърце. Каня нямаше вкус към забавленията, такава ѝ беше кармата.
И въпреки това Джайде я съжаляваше. Дори най-големите бедняци понякога се усмихваха. Каня — почти никога. Не беше естествено. Тя не се усмихваше нито когато бе смутена, нито когато бе ядосана, нито от раздразнение, нито от радост. Тази пълна липса на социално приемливо поведение дразнеше хората и именно по тази причина Каня се бе озовала в неговия екип. Никой друг не можеше да я понася. Те двамата бяха странен тандем. Джайде, който винаги намираше повод да се усмихне, и Каня, чието лице беше толкова студено, все едно е изсечено от камък. Джайде се ухили отново и огря лейтенантката с доброжелателната си усмивка.
— Да приключваме тогава.
— Злоупотребявате с пълномощията си — измърмори един от митническите служители.
Джайде вдигна самодоволно рамене.
— Юрисдикцията на министерството на околната среда се простира навсякъде, където съществува заплаха за Тайландското кралство. Такава е волята на нейно кралско величество.
Очите на инспектора го гледаха студено, макар на лицето му да се изписа любезна усмивка.
— Знаете какво имам предвид.
Джайде се ухили отново, използвайки широката усмивка като щит срещу озлоблението му.
— Не ми се прави на толкова нещастен. Можех да поискам два пъти повече и пак щеше да платиш.
Каня започна да прибира парите, а Джайде разрови съдържанието на един разбит сандък с върха на мачетето си.
— Виж само! Толкова ценен товар, който се нуждае от защита! — Метна настрани купчина кимона. Сигурно ги беше поръчала съпругата на някой японски мениджър. Мачетето разкъса опаковката на комплект дамско бельо, което сигурно струваше повече от месечната заплата на Джайде. — Не бихме искали някой простоват чиновник да се рови в това, нали? — Ухили се и метна поглед към Каня. — Нещо харесва ли ти? Истинска коприна. Щото японците още имат копринени буби.
Каня не вдигна поглед от парите, които прибираше.
— Не са моят размер. Жените на японските мениджъри до една са дебели крави поради генехакнатите калории покрай сделките си с „АгриГен“.
— На всичкото отгоре ще крадете, така ли? — Лицето на митническия инспектор беше маска на сдържан гняв зад вежлива усмивка и стиснати зъби.