Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Извадих книгата от джоба си и се озърнах наоколо. Трябваше ми нещо, в което да я сложа. Погледнах към издълбания в хълма склад и ме осени идея. Спуснах се натам. Край дървената врата имаше стар ветроупорен фенер. Запалих го и влязох вътре.
Пред очите ми се разкри удивителна колекция. Имаше цели купчини от мъртви птици и дребни животни, изчистени и осолени, които, предполагам, щяха да послужат за храна на питомците на Дъф. От куки на тавана висяха всевъзможни стари, ръждиви инструменти. На едната стена бе опъната огромна кожа на Гарм. Заобиколих я отдалеч – макар вече да не можеше да ми навреди, предпочитах да не рискувам.
Върху голям сандък бяха наредени черепи на животни – на Кретове и ако не грешах, на Амароци, кучешките зъби на които бяха дълги повече от педя. Потръпнах и продължих да разглеждам, докато не стигнах до рафт с метални кутии. Прехвърлих няколко и най-сетне открих подходящата. Пъхнах книгата вътре и затворих здраво капака. После взех опряната в ъгъла лопата и отново излязох навън.
Изкопах дупка в корените на една висока ела и сложих кутията на дъното й. Покрих я с пръст и разхвърлях отгоре борови иглички. Когато върнах лопатата на мястото й, небето вече се развиделяваше.
Кретът се размърдваше и сумтеше в обора, а Адарът бе измъкнал глава изпод крилото си и ме гледаше вторачено. Това бе леко обезпокоително. Последното, което ми трябваше, бе да започне да ми бърбори.
Забързах обратно по пътеката сред дърветата. Сега, когато най-сетне се бях освободила от книгата, изпитвах смесени чувства. От една страна, бях облекчена, че никой не може да ми я вземе, но от друга – изгарях от любопитство какво пише вътре. Исках да науча информацията, събрана от Куентин Хърмс, до последната подробност. Казах си, че веднага щом ми се удаде случай, ще се върна, ще я изровя и ще я прочета от кора до кора.
Стигнах до Дървото си и се покатерих на него. Разположих се върху дървената платформа и потънах в размисли. Запретнах нагоре ризата си, смъкнах работните панталони и заразглеждах отново картата. Мастилото бе още прясно и линиите личаха отчетливо. Несъмнено пътят през Мочурището нямаше да е кратък, нито лек. Това бе необятен и тежък терен. Събирах наум километрите, нужни за прекосяването му, докато накрая получих цифра, която бе наистина обезсърчаваща. Оправих дрехите си и в този момент почувствах леко подръпване около кръста. Погледнах надолу и видях, че веригата леко помръдва. Стреснах се, разбира се, защото не знаех какво й е хрумнало. От толкова време си стоеше кротко, защо сега изведнъж беше решила да мърда?
Изправих се бързо и опитах да я сваля. Тя не поддаваше. Опънах по-силно, впивайки болезнено пръсти в кожата си, но тя само се стягаше още повече. Дъф ми бе разправял за змии удушвачи, които правят това, докато изцедят и последната капка живот от жертвата си.
Обзе ме паника, но само за кратко, защото в следващия миг тя спря да ме стиска и се отпусна. Не можех да повярвам, но ми се стори, че тя просто... ме прегръща. Приятелска, успокояваща прегръдка.
Размотах я от себе си и я подържах в ръце. Тя бе топла и допирът й беше приятен. Отидох до ръба на площадката и погледнах надолу. Разстоянието не беше малко, около трийсет метра. Погладих веригата, после се озърнах наоколо, за да се уверя, че никой не гледа. Не изпитвах и капка колебание, напротив – бях уверена, че тя няма да ме подведе. Това просто бе факт, макар че нямаше откъде да го знам.
Скочих.
Отначало полетях надолу, земята се приближаваше твърде бързо. Но някъде към половината път Дестин се стегна около мен и подметките ми докоснаха леко влажната пръст, почти без да оставят отпечатък. Докоснах веригата и усетих как брънките и леко се поместват в отговор.
Повдигнах ризата си и я скрих под нея. Поех си дълбоко дъх. По всичко изглеждаше, че няма скоро да се разделяме. В главата ми назряваше невероятна мисъл. Знаех, че не бива да го правя, но от друга страна, какво щеше да ме спре? Вече бях близо на петнайсет Сесии. Бях Женска. Независима, упорита, твърдоглава и може би още безброй други неща, за които не си давах сметка или не знаех правилните думи, за да ги опиша. Никога не бях притежавала нещо особено. Но ето че сега притежавах веригата. И трябваше да я използвам по предназначение.
Засилих се и затичах колкото ме държат краката. Дори с тежките работни ботуши се чувствах пъргава и лека. След двайсетина метра подскочих във въздуха и усетих как веригата ме обгръща здраво. Полетях нагоре – право нагоре, докато не приведох леко глава и рамене и тогава тялото ми зае хоризонтално положение. Продължих да се нося, прибрала крака и долепила длани край тялото си, като куршум, изстрелян от морта.