Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Издигнах се над гори и поля. Дишането ми беше учестено, косата ми се ветрееше назад. Подминах една птичка и бедното създание така се стресна, че изпърха с крилца и се преметна няколко пъти във въздуха. Никога в живота си не се бях чувствала по-свободна. Досега целият ми свят се свеждаше до Горчилище. Сякаш бях пуснала корени там, неспособна да се откъсна.
Вече не.
Погледнах надолу и видях селото такова, каквото никога не го бях виждала. То бе малко, незначително, докато преди винаги ми се бе струвало огромно и важно. А около него, като огромна стена, се простираше Мочурището. Наклоних се наляво и полетях над края му. В сравнение с него Горчилище бе като островче в морето. Дори от тази височина отвъдната му страна не се виждаше.
Кръжих още известно време, преди да кацна край Дървото си. Слънцето вече се подаваше над хоризонта, наближаваше утро. Трябваше да заведа Джон на Обучение и да се приготвя за работа в Комините. Затичах се и полетях към селото. Приземих се на четвърт километър от Общежитието и продължих пеша. Когато наближих центъра обаче, заварих неочаквана гледка.
Павираните улици, обичайно празни в този час, бяха изпълнени с Уъгове, които се тълпяха и говореха помежду си.
Спрях един от тях, Хърман Хелвит, който имаше чудесен сладкарски магазин и продаваше в него неща, които никога не можех да си позволя. Той бе едър и кокалест, със силен, гръмлив глас.
– Накъде са тръгнали всички? – попитах.
– Свикано е спешно събрание – отвърна припряно той. – След четвърт час при Камбанарията. Измъкнаха Уъговете от леглата още по тъмно. Казвам ти, едва не получих разрив на сърцето, като задумкаха по вратата ми.
– Кой го е свикал?
– Съветът, кой друг. Тансий, Моригон, всички.
– И по какъв повод?
– Нали точно това сме тръгнали да узнаем, Вега? Хайде сега, мърдай по-живо, да не окъснеем.
И Хърман се присъедини към потока от Уъгове, стичащи се към площада.
Едва тогава в главата ми просветна тревожна мисъл.
Джон!
Втурнах се към Общежитието и открих бедния си брат да стои отпред като безпризорен. Щом ме видя, притича и сграбчи силно ръката ми.
– Къде беше? – попита с толкова наранен глас, че сърцето ми се сви.
– Аз... просто излязох да се поразходя. Значи спешно събрание, а? – побързах да сменя темата, с надеждата да залича обидата от лицето му.
– Да, при Камбанарията – отвърна плахо той.
– Ами тогава по-добре да вървим.
И ние се сляхме с тълпите, отиващи натам.
По пътя ми хрумнаха куп причини, поради които Съветът би могъл да свиква жителите на селото.
Както се оказа, нито една от тях не беше вярна.
TREDECIM
НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ
Докато крачехме ръка за ръка, гърдите ми се свиваха от тревожно предчувствие. И все пак около кръста ми, там, където бе скрита Дестин, се разливаше приятна, успокояваща топлина.
Джон и аз вече рядко се отбивахме до Камбанарията. По-рано, преди дядо да преживее своята Случка, а мама и татко да бъдат пратени в Приюта, семейството ни ходеше там всеки Седми ден, за да слуша Езекил Проповедника, винаги блестящ в ослепително бялата си туника. Присъствието на проповедите не беше задължително, но повечето Уъгморти ги посещаваха. Може би просто за да видят красотата на Камбанарията и да послушат мелодичния глас на Езекил. Той звучеше като вятър, носещ се сред листата на дървета, а от време на време кънтеше и като гръмотевица сред пороен дъжд. Това беше при особено важните моменти, които той искаше да забие в умовете на слушателите си като гвоздеи в дърво.
Когато стигнахме площада, зърнахме каретата на Тансий. Минахме покрай нея и влязохме в Камбанарията. Никога не бях виждала вътрешността й толкова претъпкана с Уъгове. Седнахме на една скамейка в дъното и аз се огледах наоколо. Таваните бяха високи и сводести, поддържани от потъмнели, извити греди. Редиците от грамадни, десетметрови прозорци от двете страни просветваха в безброй цветове – повече от тези, с които аз работех в Комините. Върху тях имаше рисунки на фигури. Едър Мъжки, гледащ отвисоко. Женска, вирнала глава нагоре. Малки Уъгове, скупчени заедно, с благочестиви личица. Те ми се струваха особено трогателни, макар да нямах понятие какво представляват.
Сред образите присъстваха и зверове – предполагам, за да покажат злото, което ни заобикаляше отвсякъде. Потръпнах при вида на Джабита, заел почти цялата дължина на един от прозорците. В същото време не можех да не призная, че на живо той изглеждаше много по-страшен, отколкото пресъздаден в цветни стъкълца и поставен върху стената.