Довършителката

Всеки Уъгморт рано или късно срещаше смъртта. Явно моят миг бе настъпил.

Стоях, стиснала жалкото си оръжие, вперила поглед в малката врата с крещящо лице вместо дръжка, и чаках тя всеки миг да се строши на трески, пропускайки моите убийци.

Но това не се случи. От другата страна цареше тишина. Продължих да стоя неподвижно. Джабитите бяха коварни, може би изчакваха да отслабя защитата си, преди да нападнат. Но разумът ми бързо отхвърли това предположение. Аз не можех да им окажа каквато и да е съпротива. Те просто трябваше да влязат и да ме изядат.

Минута след минута минаваха, без нещо да се случи. Дишането ми постепенно се успокои. Много бавно свалих ножа, но не откъсвах очи от вратата. Напрягах слух да чуя нещо, каквото и да е – блъскане на зъбати глави в дъските, шумолене на отдалечаващи се люспи, писъци, изпържващи мозъка ти. Но отвън не долиташе нито звук. Сякаш стаята бе абсолютно изолирана.

Бавно се озърнах наоколо. Бях изпуснала фенера по време на бягството си и нямах намерение да се връщам да го търся. И все пак стаята не беше напълно тъмна. Очаквах, че помещение с толкова малка врата също ще е малко, но се лъжех. Това бе огромна пещера, по-голяма от цялата фабрика. Каменният й таван бе толкова далеко, че се губеше във висините. И тогава нещо привлече погледа ми.

Върху близката стена имаше изображение. Нямаше как да го сбъркам. Три куки, свързани помежду си. Същият мотив като татуировката върху ръката на дядо и върху пръстена, открит в дома на Куентин Хърмс

В следващия миг напълно забравих за него, понеже всичко наоколо се обля в звуци и светлини. Отскочих назад, защото видях по скалната повърхност да се носи нещо, което приличаше на летящ Слеп, възседнат от ездач с копие в ръка. После ездачът метна копието и отекна експлозия, толкова силна и реална, че приклекнах и запуших ушите си с длани. Милион образи се плъзгаха по камъка пред очите ми, докато гледах невярващо, неспособна да ги проследя. Сякаш бях свидетел на епична битка, разиграваща се под самия свод на пещерата. Крясъци и стонове се преплитаха с взривове от светлина, спускащи се мечове и падащи тела. После образите избледняха и на тяхно място дойде нещо друго, което бе още по-ужасяващо.

Това бе кръв. Прясна кръв, която изглеждаше току-що пролята. Всъщност, докато гледах, тя започна да се стича надолу по камъка.

Ако имах достатъчно останал дъх в дробовете, навярно щях да изпищя, но сега успях да надам единствено жалко, тихо скимтене.

И тогава се разнесе нов звук, който тласна мислите ми в съвсем друга насока. Това бе тътнещ, оглушителен рев.

Обърнах се надясно. Там, където допреди малко бе имало масивна стена, сега зееше отворът на дълъг тунел. Звукът идваше от него. Нещо се носеше право към мен, но засега можех единствено да го чуя. Стоях като вкопана в земята, чудейки се дали да си опитам късмета с Джабитите отвън, или да остана тук. Секунда по-късно вече нямах място за избор.

Потопът от кръв изригна от тунела и ме погълна.