Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Това бе хлъзгане на люспи. Поклатих невярващо глава. Надявах се да греша, но в следващия миг се разнесе съскане, което разсея и последното ми съмнение.
Бяха ни преподавали за тези влечуги по време на Обучението и аз нямах никакво желание да ги срещам на живо.
Те се движеха невероятно бързо, по-бързо, отколкото аз можех да тичам. Никога не влизаха в селото и не се интересуваха да ловят Уъгморти, защото обикновено разполагаха с по-лесна плячка. Доколкото знаех, само три Уъга досега бяха ставали техни жертви, защото се бяха приближавали твърде много до Мочурището. Аз не исках да вляза в историята като четвъртата жертва.
Впуснах се по коридора с такава скорост, сякаш бях изстреляна от морта, но съскането зад гърба ми неумолимо приближаваше. Стигнах до разклонение, от което можех да поема в две посоки. Лявата щеше да ме отведе до входа в стената, през който бях проникнала в Комините.
Единственият проблем беше, че в тази посока се виждаха очи. Големи, неподвижни очи, вторачени в мен. Нямах време да ги броя, но вероятно бяха към петстотин. Най-лошите ми опасения току-що се бяха потвърдили. И което бе още по-тревожно, други очи ме приближаваха изотзад.
Не ми оставаше друго, освен да тръгна надясно. Но този път щеше да ме отведе нагоре по стълбите, а това бе забранена територия. Всеки Уъг, дръзнал да стъпи там, рискуваше главата му да бъде отсечена от Лейдън-Тош и хвърлена в пещите заедно с останалите части от тялото му. Но нощно време Лейдън-Тош не беше във фабриката. А дори да беше, предпочитах да се сблъскам с него, отколкото с онова, което ме следваше по петите.
Втурнах се към втория етаж, а краката ме носеха с бързина, на която не бях подозирала, че са способни. Стигнах площадката и свърнах по първия коридор. Само веднъж погледнах през рамо и веднага съжалих, защото видях хиляда очи на не повече от десет метра зад мен.
Кой по дяволите бе пуснал тези изчадия тук?
Тогава ми хрумна неочаквана мисъл. Те бяха нощните пазачи на Комините. Това бе единственото обяснение. Затова и не нападаха никого през деня.
Но все пак едва ли ставаха за домашни любимци, което означаваше, че някой в Горчилище умее да прави немислимото – да ги контролира. А винаги ни бяха учили, че те не се поддават на дресировка. Дори Дъф Делфия не би дръзнал да се занимава с тях.
Стигнах единствената врата в дъното на коридора. Тя бе заключена. Разбира се, че ще е заключена. Какво друго очаквах? Не се обръщах назад. Не смеех. Измъкнах инструментите от джоба си. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах. Шумоленето на люспите вече приближаваше с яростта на буен водопад. Писъците от безбройните усти бяха толкова пронизителни, че мозъкът ми щеше да се пръсне. Говореше се, че писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.
Докато работех трескаво върху ключалката, единственото, за което можех да мисля, бе Джон. Какво щеше да прави той без мен?
Чудовището вече беше точно зад гърба ми.
Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.
Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.
Не знаех дали стоях с гръб към опасността от смелост, или защото бях най-голямата страхливка в Горчилище. Когато инструментите ми най-сетне се превъртяха и бравата се отвори, реших, че е било от смелост.
Затръшнах вратата зад себе си и я заключих. Прокарах длан по дебелото дърво, надявайки се, че е достатъчно здраво. В следващия миг отскочих назад от силата на удара. Един от зъбите на Джабита дори успя да пробие масивната дъска и едва не се впи в рамото ми. Полетях по гръб на пода, събаряйки нещо по пътя си. Разнесе се оглушително дрънчене на метал.
Междувременно вратата се разтърси от нов тласък и през нея се подадоха още зъби. След броени секунди ги последва и една от главите. Очите и се вторачиха в мен от няколко крачки разстояние. Дупката все още бе твърде малка, за да премине и тялото, но това нямаше да трае дълго.
Заопипвах трескаво стените. Едва тогава забелязах малката вратичка, разкрила се при падането на металния предмет. Тя бе висока не повече от метър и имаше любопитна кръгла дръжка. Огледах я по-внимателно. Това бе лице. Но не просто обикновено лице, а лице на крещящ Уъг, отлято от лъскав месинг.
Поредно бясно думкане по вратата. Едва имах време да се извърна назад, когато тя изхвръкна от пантите си и зверовете нахлуха в помещението. Сега вече успях да ги видя напълно. Щеше ми се да не бях ги виждала.