Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Значи наистина съм била вътре. И Джабитите са ме преследвали. И съм открила малката врата, зад която бе изобразен символът с куките, и пещерата, върху чиито стени се разиграваше епичната битка. И съм била пометена от кървавия потоп, запратена в бездната към сигурна смърт. И съм видяла образите на Уъгове – живи, мъртви и полумъртви.
А сега бях отвън и дори дрехите ми не бяха мокри.
Не бях сигурна дали и впечатляващият ум на брат ми би побрал в пределите си всичко това. Но трябваше да престана да разсъждавам за минута, защото се изправих върху треперещите си крака, превих се надве и повърнах.
После загледах лъскавата верига. Изпитвах страх от нея, но все пак протегнах ръка и предпазливо я докоснах. Очаквах да усетя хладина, но металът се оказа изненадващо топъл на допир. Хванах единия и край с два пръста и го повдигнах нагоре. Веригата започна да се развива. Беше дълга и на светлината на Нок изглеждаше, че леко пулсира, сякаш има сърце, което естествено бе невъзможно. Взрях се по-внимателно и видях, че върху някои от звената и са отпечатани букви. Взети заедно, те изписваха:
Д-Е-С-Т-И-Н.
Дестин? Нямах представа какво означава това. Бях попаднала на веригата напълно случайно и я бях сграбчила от страх за живота си. И ето че тя по някакъв начин го беше спасила. Но как, оставаше загадка за мен.
Пуснах я и тя моментално се нави отново. Очаквах да чуя дрънчене, но тя го стори напълно беззвучно.
Направих крачка встрани и тогава се случи невероятното.
Веригата ме последва. Разгъна се и се плъзна по земята, докато не се озова отново на сантиметър от крака ми. Не знаех как да реагирам. Случващото се бе толкова невъобразимо, че съзнанието ми отказваше да го възприеме. Пъхнах ръка в джоба си и извадих книгата. Тя поне беше истинска, реална. Нещо, което можех да разбера. Разгърнах страниците и, но без фенера, останал при Джабитите във фабриката, не виждах почти нищо от съдържанието им.
Зачудих се какво да правя. Трябваше да я скрия, но не се сещах къде. Закрачих по пътя. Надявах се ходенето да ми помогне да мисля, а и исках да оставя Комините и всички ужасии, спотайващи се вътре, колкото се може по-далеч зад гърба си.
Изминах така близо километър, с Нок увиснала над главата ми и с веригата, плъзгаща се край мен, когато в изтерзания ми ум изникна идея.
Домът на семейство Делфия.
Впуснах се в бяг и отначало дори не забелязах, че веригата се е вдигнала във въздуха. Тя буквално летеше до рамото ми, изпъната като дълга пръчка. Бях толкова сащисана, че се заковах на място. Тя също спря, повися известно време, после се спусна в краката ми и отново се нави на кълбо.
Около минута я гледах запъхтяно, преди да реша да повторя упражнението. Направих крачка и тя веднага надигна единия си край, заставайки в готовност. При втората крачка се отлепи от земята, а щом побягнах, се изпъна и полетя успоредно с мен.
Спрях и тя също спря. Сякаш имах дресирана птица.
Обърнах поглед към пътя напред, после пак към нея и тя потрепна, сякаш доловила нерешителността ми. Дали пък освен сгряващо сърце нямаше и мозък?
Без да си давам ясна сметка защо го правя, посегнах и я сграбчих. Увих я около кръста си и я завързах здраво отпред. После пак се затичах. Тогава се случи немислимото. Преди да се усетя, вече се носех във въздуха, на около шест метра височина. Дори не си дадох сметка, че пищя, докато не се задавих от един бръмбар, влязъл в гърлото ми. Ръцете и краката ми се мятаха край мен и аз се реших да погледна надолу. Последното явно бе грешка, защото полетът ми рязко смени посоката си и аз се забих косо в земята, претъркулвайки се няколко пъти, преди да спра окончателно.
Полежах известно време, преди да се надигна с пъшкане. Изглежда, нямах нищо счупено, само леки натъртвания.
Веригата междувременно се бе смъкнала от мен и кротуваше встрани. Изглеждаше забележително спокойна предвид на това, че едва не ме бе пребила. Тръгнах отново, но вече без да я намотавам на кръста си. Боях се дори да я докосна. Пробвах да се държа по-надалеч от нея, но нямаше как да го сторя – тя следваше всяко мое движение. Накрая я оставих да прави каквото ще и просто продължих напред.
След около два километра свърнах зад последния завой и видях къщата на Делф. Оборът бе притихнал. Масивният силует на Крета се открояваше в ъгъла на тясното му заграждение. Младият Слеп дремеше прав, опрял хълбок на вехтите дъски. Адарът също спеше, пъхнал глава под крилото си, все така привързан към забития в земята клин. Малкият Уист не се виждаше никъде. Надявах се да са го прибрали вътре, за да не се разджафка, ако ме усети.