Довършителката

Падането продължи безкрайно. Продължих да стискам клепачи през цялото време, но в съзнанието си виждах образи, които прелитаха покрай мен сред талазите на тази кървава река. От тъмните и дълбини излизаха лица и се взираха за кратко в мен.

Дядо ми, Върджил Джейн. Той се появи и впери в мен тъжен, пуст взор. Устните му помръдваха и държеше ръката си вдигната. На нея нямаше пръстен, но той ми показваше татуировката върху кожата си и мълвеше нещо, което не успявах да различа, колкото и да напрягах слух. После изчезна.

Още фигури се носеха наблизо, докато продължавах шеметното си спускане. Тансий. Моригон. Джурик Кроун, който се смееше и ме сочеше с пръст, викайки: „Твоето наказание, Вега. Твоята гибел“. Мярна се Роман Пикус с тумбестия си джобен часовник и Домитар, смучещ своята Огнена вода. Подир тях се появи Джон, с плах и изгубен вид. Баща ми, протягащ към мен ръце. И накрая майка ми, гледаща скръбно как единствената и дъщеря се носи към гибелта си. Най-сетне всички изчезнаха и остана единствено грохотът на водопада, притискащ ме като гигантски смазващи ръце.

Отворих очи. Исках да видя какво ми предстои, да посрещна смъртта с малкото ми останал кураж. Ударът в дъното беше лек и някак успокоителен, като майчина прегръдка. Вече не изпитвах страх.

Продължих да лежа, защото и да исках, не можех да помръдна. Веригата все още бе увита стегнато около мен. Задържах дъха си доколкото можах, но накрая все пак трябваше да отворя уста. Очаквах кръвта да нахлуе в дробовете ми, да ги изпълни до пръсване и да ме задуши.

Но след няколко дълбоки вдишвания все още не усещах противния й вкус. Мина ми през ум, че ако това е смъртта, то тя не е чак толкова ужасна, колкото я смятат.

Тогава се осмелих да повдигна клепачи. Над мен висеше Нок и ме обливаше с бледата си светлина.

Тръснах невярващо глава. Обърнах се наляво и видях дърво. Надясно – бухнал храст. Подуших и усетих аромата на трева. Какво, по дяволите, ставаше? Трябваше да съм вътре, а не вън, нали? В следващия миг едва не изпищях.

Веригата започна бавно да се размотава от мен. Пред очите ми тя се плъзна встрани, после се нави акуратно на кълбо като змия и притихна. След като се отърсих от изненадата, седнах и опипах ръцете и краката си за наранявания. Нищо ми нямаше, макар и мускулите да ме боляха от напрежение. Дори не бях мокра. По мен липсваше и следа от кръв. После вдигнах глава и челюстта ми увисна.

Комините се извисяваха право пред мен, на не повече от двайсет метра.

Как от пропастта, в която пропадах, цялата овързана и готова за удавяне, изведнъж се бях озовала тук? Дали просто не бях сънувала? Но Уъговете сънуват в леглата си, а не на голата земя.

Ами ако въобще не бях влизала в Комините?

Но и това нямаше как да е вярно, веригата служеше за доказателство.

Попипах джоба на наметката си. Там лежеше книгата, която със сигурност бях забравила в шкафчето.