Падение и подем

Честно казано, всички бяхме доста изнервени. Колкото и да беше приятно да лежим под дърветата и да виждаме отново небето, това се оказа и бреме. Животът в Бялата катедрала беше мизерен, но лесно предвидим. Тук горе нещата бяха много по-сложни и объркващи, неподвластни на моя контрол. Наоколо гъмжеше от войска, доброволчески отряди и хора на Тъмнейший. Независимо дали щяхме да открием Николай, или не, ние отново се бяхме озовали насред военни действия, а това означаваше още сражения и още погубени животи. Светът отново беше станал голям. Аз обаче не бях сигурна дали това ми харесва.

Огледах нашия бивак: Харшо – вече хъркащ, свит на кълбо и притиснал Онкет към гърдите си; Сергей – блед и постоянно нащрек; Давид – опрял гръб на едно дърво с книга в ръце, и Женя, заспала с глава на скута му; Надя и Адрик, които се бореха с колчетата и въжетата на палатката, а Зоя ги наблюдаваше равнодушно и през ум не ù минаваше да им помогне.

„Презирай сърцето си.“ Щеше ми се да можех. Не исках повече да тъгувам, да чувствам вина или нечия липса, да се тревожа. Желаех да съм твърда, пресметлива. Исках да съм безстрашна. Долу под земята това изглеждаше постижимо. Тук – в тази гора, с тези хора – вече не бях толкова сигурна.

Вероятно накрая съм задрямала, защото, когато пак отворих очи, вече беше късно пладне и слънчевите лъчи падаха полегато през клоните на дърветата. Толя стоеше край мен.

– Тамар се върна – каза.

Скочих на крака напълно разбудена. Изражението на Толя обаче беше мрачно.

– Никой ли не се е свързал с нея?

Той поклати глава. Изпънах рамене. Не исках някой да усети разочарованието ми. Трябваше да съм благодарна, че Тамар е успяла да влезе и да излезе от града невредима.

– Мал знае ли?

– Не – отвърна Толя. – Той пълни манерките при извора. Харшо и Стиг са на пост. Да ги повикам ли?

– Това може да почака.

Тамар стоеше облегната на едно дърво и жадно пиеше вода от тенекиено канче, а останалите се бяха скупчили около нея да чуят новините.

– Някакви неприятности? – попитах.

Тя поклати глава.

– И си сигурна, че попадна на точното място, така ли? – обади се Толя.

– Западната страна на тържището. Отидох рано, останах до късно, позавъртях се при един търговец, гледах как една и съща проклета кукла се показа четири пъти. Ако явката все още се ползва, все някой трябваше да ме заговори.

– Утре може пак да опитаме – предложи Адрик.

– Тоя път обаче трябва да съм аз – каза Толя. – Ти и без това си стояла там достатъчно дълго. Ако пак се появиш, на хората може да им направи впечатление.

Тамар отри уста с опакото на ръката си.

– А дали ще направи голямо впечатление, ако наръгам кукловода?

– Не и ако го направиш тихомълком – обади се Надя.

Бузите ù порозовяха, когато всички се обърнаха да я изгледат. Никога не бях я чувала да се шегува. Тя обикновено беше идеалният слушател за Мери.