Падение и подем
- Автор: Бардуго Лий
- Серия: Гриша #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712947
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Падение и подем». Краткое содержание книги:
Алина ще трябва да създаде нови съюзи и да преглътне стари вражди. Но докато разкрива тайните на Тъмнейший, тя ще повдигне и булото на минало, което завинаги ще промени представата й за тяхната връзка и за силата, която самата тя притежава.
„История, несравнима с нищо, което досега съм чела.“
– Вероника Рот
„Невероятен микс от приключение, романтика и фентъзи“
– Рик Риърдън
Когато стигна най-горе, той ми направи знак и аз освободих светлината, потапяйки всички в мрак. Чух глухо блъскане, стържене на панти, след това тихо мърморене и скрибуцане, докато капакът се отваряше. През отвора не нахлу светлина, нито се разнесоха викове и изстрели.
Сърцето ми думкаше. Ориентирах се по звуците, докато Мал се измъкваше навън, а после и по стъпките над главите ни. Най-накрая чух драскане на клечка и през отвора плисна светлина. Мал свирна два пъти – значи бе безопасно.
Един по един изкачихме стълбата. Щом подадох глава през отвора, по гърба ми полазиха студени тръпки. Стените на шестоъгълното помещение сякаш бяха издялани от нещо като син лазурит и всяка беше декорирана с дървени панели, върху които имаше изобразен различен светец. Златните ореоли проблясваха на светлината на факлите. Ъглите бяха плътно покрити с млечнобяла паяжина. Фенерът на Мал беше оставен върху каменен саркофаг. Намирахме се в крипта.
– Страхотно – обади се Зоя. – От подземията попадаме право в гробница. Какво ли ще е следващото, тур до някоя скотобойна?
– Мезъл – обяви Давид, сочейки към едно име, гравирано върху стената. – Това е стара гришанска фамилия. Един от тях дори беше в Малкия дворец, преди...
– Преди всички да загинат? – услужливо довърши Женя.
– Жива Мезъл – тихо се обади Надя. – Тя беше Вихротворец.
– Може ли да продължим тоя светски разговор на някое друго място? – прекъсна ги Зоя. – Искам час по-скоро да се махна оттук.
Потрих ръце. Тя имаше право.
Масивната врата изглеждаше като направена от желязо. Толя и Мал я подпряха с рамене, а ние се скупчихме зад тях с вдигнати за призоваване ръце; Огнетворците вече бяха приготвили кремъчните огнива. Аз заех позиция най-отзад, готова да нападна с удара Сеч, ако се наложи.
– На три – каза Мал.
В гърлото ми заклокочи кикот и този път не успях да го овладея. Всички ме зяпнаха.
Изчервих се.
– Така де, сигурно сме в някое гробище и се каним да излезем с щурм от гробницата.
Женя се изкиска.
– Ако има някой отвън, направо ще му изкараме ангелите.
– Вярно – каза Мал с далечен намек за усмивка. – Тогава нека първо започнем с: „ауууу“. – После и намекът за усмивка изчезна. Той кимна на Толя. – Сниши се.
След това започна да брои и двамата едновременно тласнаха. Резетата изстенаха и вратите на гробницата зейнаха широко. Зачакахме, но не ни посрещнаха ужасени викове.
Бавно се изнизахме в пустото гробище. Хората близо до реката погребваха своите мъртви над земята заради честите наводнения. Гробниците, струпани една до друга в тесни редици като каменни къщи, придаваха на това място вид на изоставен град. Между тях свиреше вятър, късаше листата от дърветата и рошеше тревата, поникнала около по-малките саркофази. Във всичко това имаше нещо зловещо, но мен хич не ме беше грижа. Въздухът наоколо беше почти топъл в сравнение с мразовитите пещери. Най-после бяхме под открито небе.
Отметнах глава и си поех дълбоко въздух. Цареше ясна лунна нощ и след дългите месеци под земята гледката на небето над мен ми се стори главозамайваща. Толкова много звезди – искрящ гъст рояк, който сякаш можех да пипна с ръка. Оставих се тяхната светлина да ме облее като целебен балсам, благодарна за въздуха в дробовете си и за нощта, която ме прегръщаше.
– Алина – тихо прошушна Мал.
Отворих очи. Всички Гриша бяха вперили поглед в мен.
– Какво?
Той взе ръцете ми и ги разпери, сякаш щяхме да танцуваме.
– Ти сияеш.
– О! – изрекох само с дъх. Кожата ми беше посребрена, обвита в лунна светлина. Дори не бях усетила, че призовавам. – Леле!
Той прокара пръст под лакътя ми – там, където ръкавът се беше набрал, – наблюдавайки с усмивка играта на светлината върху кожата ми. После внезапно отстъпи назад и пусна ръцете ми, сякаш са го опарили.
– Бъди по-предпазлива – каза сковано. След това даде знак на Адрик да помогне на Толя да запечатат отново гробницата и заговори на всички: – Стойте плътно един до друг и бъдете тихи. Трябва да си намерим убежище преди зазоряване.
Групата нагоди крачка към неговата, оставяйки го отново да води. Останах най-отзад, усилено опитвайки да прогоня светлината от кожата си. Но тя се беше пропила в мен, сякаш тялото ми отдавна бе зажадняло за нея.