Падение и подем

Прокарах леко пръсти по буквите. Той се изопна. Кожата му все още беше влажна от водата в потока.

– Можеше да е и по-зле – подхвърлих. – Искам да кажа, ако надписът беше: „Хайде да се гушкаме.“ или „Аз станах джинджифилов пудинг.“ Тогава вече щеше да е неудобно.

Той изненадано се изсмя, което прозвуча по-скоро като лай, после, докато прокарвах пръсти надолу по гърба му, си пое въздух през стиснати зъби. Сви юмруци. Знаех, че е редно да го оставя на мира, но не исках.

– Кой го изработи?

– Толя – изхриптя той.

– Не болеше ли?

– По-малко, отколкото се очаква.

Стигнах до самия връх на лъча, който водеше до кръста. Задържах пръстите си там, после ги плъзнах обратно нагоре. Той се извърна рязко, сграбчвайки ръката ми в здравата си хватка.

– Недей – произнесе яростно.

– Аз...

– Не мога да го направя. Дори когато ме разсмиваш или ме докосваш по този начин.

– Мал...

Точно тогава той рязко вирна глава и сложи пръст върху устните си.

– Горе ръцете! – Гласът долетя измежду дърветата. Мал посегна към пушката и след секунда беше готов за стрелба, но от гората вече излизаха трима: двама мъже и жена с качулка с насочени към нас дула. Стори ми се, че ги бях зърнала в конвоя на пътя.

– Свали това – каза мъжът с къса козя брадичка. – Освен ако не искаш да напълним приятелката ти с олово.

Мал пусна отново пушката върху камъните.

– Приближете – нареди мъжът. – Бавно и кротко. – Носеше шинел от Първа армия, но не приличаше на войниците, които бях виждала. Косата му беше дълга и сплъстена, прибрана в две рехави плитки. На гърдите му бяха кръстосани патрондаши, а лекьосаната му жилетка някога може и да е била червена, но сега бе придобила неопределим оттенък между тъмновиолетово и кафяво.

– Искам да си взема ботушите – каза Мал.

– Без тях няма как да ни избягаш.

– Какво искате?

– За начало отговори – рече мъжът. – Наблизо има цял град с купища удобни места да се покрие човек. Тогава защо дванайсет души са се притаили в гората? – Явно забеляза реакцията ми, защото продължи: – Точно така. Открих лагера ви. Дезертьори ли сте?

– Да – отвърна Мал с равен глас. – От Керский.

Мъжът се почеса по бузата.

– Керский? Може и така да е – каза. – Но... – Пристъпи крачка напред. – Оретцев?

Мал замръзна.

– Лученко? – каза малко след това.

– Вси светии, не съм те виждал, откакто обучавах групата ви в Полизная. – После се обърна към другия мъж: – Тоя дребен никаквец беше най-добрият следотърсач в десети полк. Не съм виждал друг като него. – Вече се усмихваше, но не свали пушката. – А сега си най-прочутият дезертьор в цяла Равка.

– Просто се опитвам да оцелея.

– И с двама ни е така, братко. – Посочи към мен. – Тая не е от твоинките.

Ако дулото на пушка не сочеше право в лицето ми, неговата забележка сигурно щеше да ме уязви.

– Още един несретник от Първа армия като нас.