Падение и подем

– Просто предлагам добра сделка – отвърнах. – Мислиш ли, че Фйерда или Шу Хан не биха платили малко състояние, а защо не и огромно, за да сложат ръка на Призоваващата слънцето? Колко хора имаш на разположение?

Лученко хвърли поглед през рамо и ми се закани с пръст като някой учител. Е, поне си струваше да опитам.

– Само искам да кажа – продължих невинно, – че можеш да ме обявиш на търг, да вземеш най-високата цена и после хората ти ще са сити и доволни до края на дните си.

– Харесва ми как разсъждава – обади се жената с качулката.

– Не ставай алчна, Екатерина – предупреди я Лученко. – Ние не сме някакви посланици или дипломати. Наградата за главата на това момиче ще ни отвори път през всички граници. Аз мога да хвана кораб от Дйерхолм. Или просто да се посветя на русокоските до края на дните си.

Всяващата погнуса представа как Лученко се заиграва с цял харем пищни фйерданки занимаваше мислите ми, докато не излязохме на откритото сечище. В центъра му стояха Гриша, заобиколени от близо трийсет въоръжени до зъби войници. Толя кървеше обилно от силен наглед удар по главата. Харшо трябва да е бил на пост при нападението и един поглед ми стигаше да разбера, че е прострелян. Стоеше пребледнял и краката видимо не го държаха, притискаше раната от едната си страна и въздишаше при всяко жално мяукане на Онкет.

– Ето, виждаш ли – обади се Лученко. – Аз вече ударих кьоравото и няма защо да се грижа кой ще даде най-много за теб.

Застанах пред него, опитвайки да говоря колкото се може по-тихо.

– Пусни ги – казах. – Върнеш ли ги на Тъмнейший, ще ги измъчват.

– Е, и?

Преглътнах яростта, която клокочеше в мен. Доникъде нямаше да стигна, ако започна да го заплашвам.

– Един жив пленник е по-ценен от труп – пророних покорно. – Поне ме развържи, за да прегледам раната на приятеля си. – „И да помета хората ти само с едно махване на ръката.“

Екатерина присви очи.

– Недей – каза. – Нека някой от нейните кръвопийци се погрижи за него. – После ме блъсна в гърба и ни подкара към останалите.

– Виждате ли тоя нашийник? – обърна се Лученко към хората си. – Тук си имаме Призоваваща слънцето. – Войниците задърдориха оживено, тук-там се чуха подвиквания. – Така че отсега започвайте да мислите къде ще изхарчите парите на Тъмнейший.

Отвърнаха му възторжени крясъци.

– Защо пък да не поискаме за нея откуп от Николай Ланцов? – обади се някакъв войник в периферията на кръга. Сега, когато стоях в средата на сечището, нападателите ми се струваха много повече.

– Ланцов ли? – повтори Лученко. – Ако има поне капка мозък в главата си, отдавна трябва да е на някое тихо местенце с хубавка девойка, кацнала на коляното му. Стига да е жив изобщо.

– Жив е – обади се някакъв глас.

Лученко се изплю през зъби.

– Това мен не ме засяга.

– Ами страната ти? – попитах.

– Какво е направила тая страна за мен, момиченце? Без земя, без свой живот, само една униформа и пушка. Все тая кой е на трона – Тъмнейший или някой безполезен Ланцов.