Падение и подем

– В това меле не мога да разбера кой кой е – оплаках се.

– Ние сме от ония, дето са отчайващо малко на брой.

За нещастие, той не се шегуваше. Когато противниковите страни се очертаха по-ясно и най-после дойдох на себе си, вече ми беше лесно да различа хората на Николай по бледосинята лента на ръкава. Те успяха да пробият редиците от войници на Лученко, но дори без своя предводител врагът оставаше сплотен.

Чух вик. Хората на Николай отстъпваха, избутвайки Гриша напред. Подкарали ни бяха като стадо.

– Какво става? – попитах.

– Дойде моментът да си плюем на петите – любезно отвърна Николай, но долових напрежение по оплесканото му с кал лице.

Втурнахме се между дърветата, стараейки се да не изоставаме от принца, който се стрелна през гората. Нямах представа накъде отиваме. Дали към извора? Или към пътя? Отдавна бях загубила ориентация.

Погледнах през рамо, опитвайки да преброя своите хора и да се уверя, че всички са налице. Вихротворците призоваваха в тандем, задръствайки пътя на войската с изтръгнати от корен дървета. Стиг ги преследваше по петите, бълвайки пламъци. Давид някак бе успял да се добере до огромния си денк и сега залиташе под тежестта му, докато препускаше редом с Женя.

– Зарежи го! – изкрещях му, но дори да ме чу, той с нищо не го показа.

Толя беше метнал Харшо на рамо и тежестта на едрия Огнетворец го бавеше. Един от войниците вече приближаваше с извадена сабя. Тамар се прикри зад един повален дънер, прицели се и стреля с револвера. Миг по-късно войникът се хвана за гърдите и се строполи насред крачка. Онкет се стрелна покрай тялото му, следвайки Толя по петите.

– Къде е Сергей? – изкрещях и в същия момент го видях да се влачи най-отзад със замаян вид. Тамар се върна, избягвайки повалените дървета и вражеския огън, и го подкара напред почти насила. Не чувах какво му крещи, но едва ли го окуражаваше любезно.

Препънах се. Мал ме сграбчи за лакътя и ме тласна напред, обръщайки се само да стреля на два пъти с пушката. В следващия момент всички вкупом се озовахме на голо поле.

Въпреки жегата на късния следобед над земята се стелеше мъгла. Нагазихме в тресавище и продължихме да си проправяме път през него, докато Николай не извика: „Тук!“.

Закова се на място, обливайки ни с кални пръски. Тук?! Намирахме се насред голо поле, единственото ни прикритие беше мъглата, а по петите ни идваше тълпа войници, жадни за отмъщение и богата награда.

Чух две пронизителни свистящи експлозии. Земята се разтресе под краката ми.

– Дръжте се здраво! – извика Николай.

– За какво?! – изскимтях в отговор.

И тогава се вдигнахме. Дебели въжета се изопнаха с плющене зад нас и сякаш цялото поле се надигна. Погледнах нагоре. Мъглата се разтвори и право над главите ни увисна масивен кораб, чийто трюм зееше отворен. Това беше някакъв вид плитка баржа[3] с платна в единия край, увиснала на огромен елипсовиден балон.

– Какво, по дяволите, е това?! – възкликна Мал.

– „Пеликан“ – отвърна Николай. – Така де, прототипът на „Пеликан“. Номерът е да задържиш балона във въздуха.