Падение и подем

Гласът на Толя долетя иззад стената от срутени скали, която препречваше тунела, но беше силен и ясен. Притиснах чело в коленете си от облекчение.

– Къде е брат ми? – изкрещя Надя.

– Тук е, с мен и Тамар – отвърна Толя.

– А Сергей и Стиг?

– За тях не знам.

„Вси светии.“

Зачакахме ново „буум“ и останалата част от свода да се срути върху главите ни. Когато това не стана, взехме лека-полека да се катерим по посока гласа на Толя, докато те двамата с Тамар копаеха от другата страна. След няколко минути видяхме първо ръцете, а после и мръсните им лица да се блещят срещу нас. Прехвърлиха се от нашата страна. Щом Адрик отпусна ръце, сводът над мястото, където той и близнаците стояха доскоро, се продъни в облак от прах и скални отломки. Адрик целият се тресеше неудържимо.

– Значи вие сте крепели пещерата? – попита Зоя.

Толя кимна.

– Той направи въздушен мехур, щом чухме последния взрив.

– Хъм – обърна се Зоя към Адрик, – впечатлена съм. – Но като видя възгордяната му физиономия, изпъшка: – Забрави. Свеждам похвалата до неохотно одобрение.

– Сергей! – провикнах се. – Стиг!

Тишина и шум от свличане на дребен чакъл.

– Нека опитам нещо – предложи Зоя. После вдигна ръце. Ушите ми взеха да пукат и въздухът около мен сякаш се превърна във влажна мъгла.

– Сергей! – произнесе тя. Гласът ù звучеше някак странно далечен.

После долових стенанието на Сергей – слабо и пресекливо, но затова пък ясно, сякаш той стоеше точно до мен.

– Насам – изрече хрипливо.

Зоя заогъва пръсти, коригирайки посоката, после пак повика Сергей.

– Като че идва някъде изпод нас – предположи Давид, когато Сергей отново се обади.

– Може и да не е така – отвърна Зоя. – Акустиката мами.

Мал тръгна надолу по скалния пасаж.

– Не, той има право. Подът в техния участък от тунела сигурно се е продънил.

Отне ни близо два часа, докато ги открием и изровим: Толя копаеше натрупаната пръст, Мал указваше посоката, Вихротворците укрепваха стените на тунела, а аз поддържах мъждивото осветление, докато останалите образуваха верига, за да преместят скалните отломъци и купищата пясък.

Когато най-накрая се добрахме до Стиг и Сергей, двамата бяха целите в кал и почти изгубили съзнание.

– Понижих пулса и на двамата ни – измърмори замаяно Сергей. – Забавих дишането. Използвахме по-малко въздух.

Толя и Тамар ги измъкнаха, възстановиха пулса им и напълниха дробовете им с кислород.

– Не мислех, че някога ще се появите – изпелтечи все още зашеметеният Стиг.

– Защо? – изплака Женя, нежно почиствайки пръстта около очите му.

– Не беше сигурен, че изобщо ви е грижа за него – обади се Харшо някъде отзад.

Разнесоха се сподавени възражения, някои си размениха гузни погледи. Аз наистина мислех Стиг и Харшо за аутсайдери. Колкото до Сергей... ами... от известно време той сякаш витаеше някъде другаде. И никой от нас не се постара да проникне отвъд тяхната изолация.

Щом Сергей и Стиг можеха вече да ходят, всички заедно се отправихме към по-запазената част от тунела. Един след друг Вихротворците оттеглиха силата си, с която крепяха тавана, за да разберем дали ще може да издържи, та и те да си отдъхнат. Взехме взаимно да си почистваме лицата и дрехите от прахоляка и мръсотията, доколкото бе възможно, после една манерка с квас обиколи всички ни. Стиг се залепи за нея като сукалче за биберон.