Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Чуваше го. За миг Медичи се почувства погребан в морето.

– Защо е тук? Толкова ли нямаше къде другаде в тая грамадна крепост да напъхате Кобрата?

– Лисицата избра да е тук, синьор. Каза: „Съвсем подходящо място за това, което ще свърша!“. Може би заради бурята, дъжда и тъмнината не сте забелязали, че на изток и на запад по брега се извисяват две скални кули. В момента ние се намираме в Източната кула. Внушавала у човек чувството за безкраен кръговрат. Губела се ориентацията. Така казва Лисицата. И на мен ми се стори разумно. На човек, който не знае къде се намира, няма как този непрогледен мрак в кръглото помещение да не създава усещане за безкрай. Накъдето и да тръгнеш – няма край. Вървиш, вървиш, край няма. Сега Кобрата е в този безкрай. Но така или иначе, въобще не мърда от място. За да не изгуби къде са водата и хляба. Нали разбирате?

Нищичко не разбираше. Що за проклети номера бяха това? Вземаш и напъхваш някого някъде. Одираш му кожата, караш го да се проклина, че е дошъл на този свят. Заявяваш му: „Или ще свършиш тази работа, или ще пукнеш!“ – и готово! Ако я върши, върши я, ако не я свърши, ще си плати за това, те ще си намерят друг Кобра. Ето на, толкова просто било!

Кимна с глава, все едно е разбрал.

– Искате ли да го видите?

Капитан Патрицио побутна лекичко Медичи.

– Ще се дръпнете ли малко встрани?

– Моля?

– Стъпили сте върху едната от дупките.

– Дупка ли?

– Отвор за шпиониране – уточни капитанът.

– И дупка за шпиониране, така ли? Медичи се опита да не издаде учудването си и леко се отмести встрани.

Капитанът му подаде факлата и прошепна:

– Щом отворя дупката, не издавайте звук.

Патрицио коленичи с единия крак на пода, протегна ръка към една невидима за Медичи халка, но се разнесе ужасяващ глас:

– Спрете! Чакайте!

Медичи се смрази до мозъка на костите си. Ужасният тътен още се блъскаше и ехтеше по стените на тунела.

– Какво си въобразявате, че правите? – просъска този път.

В мрака отсреща се появи светлината на друга факла.

Отново отекна гръмотевичният глас:

– Ей ти! Спри! Кой си?

Медичи видя тичешком да се приближава топчеста фигура на мъж, чиито джубе го беше пристегнало на кръста точно като завързан през половината чувал. При тичането въжето на кръста му се мяткаше наляво-надясно, дървеният кръст подскачаше в края на кожения ремък, който беше завързан на врата му. На всяка крачка под краката му се разбягваха плъхове.

– Аз съм! – обади се Медичи. – Камата!

Сам си беше избрал закодираното име.

– А ти кой си?

Забеляза, че и собственият му глас се разнесе като тътен от небесата. Явно плесенясалите каменни зидове отвред усилваха звуковете хиляди пъти. Най-вероятно заради това се чуваше и топуркането на мишките.