Съдбовният кораб [bg]

— Наведи се! Покрий се! — извика ѝ яростно Рейн, след което се обърна с гръб към нея. Медните му очи проблясваха през раздрания му воал. Тя мерна левия му ръкав, подгизнал от кръв. Тогава към него се хвърлиха трима мъже и той падна току пред очите ѝ.

— Рейн! Не! — извика тя и се устреми към него, но сатрапът зад нея представляваше вкопчена, писклива тежест. Той сключи ръце около раменете ѝ като удавник, докато пелтечеше и плачеше. Някакъв мъж я сграбчи за косата и я запрати настрани. С див смях, той се хвърли върху сатрапа като че беше дете, хващащо притиснато в ъгъла кученце.

— Хванах го! — изрева той. — Хванах го!

Малта рязко дръпна главата си, за да избегне нечий ритник. Той се плъзна покрай черепа ѝ и за момент я замая. Не беше нарочно. Сега, след като вече притежаваха сатрапа, никой не се интересуваше от нея. Видя го как бива повдигнат като торба месо и хвърлен на рамото на един мъж, който го отнесе, ревящ ликуващо. Битката се отдръпна да му направи път, след което отново се събра. Бордовата група бе получила онова, за което беше дошла, и сега си тръгваше. Малта успя да зърне пребледнялото лице на сатрапа, отворил широко устата и очите си от ужас. Рейн не се виждаше никъде. Тя се вдигна на колене и се заозърта бясно наоколо. Сатрапът беше замъкнат през палуба, на която сред въргалящите се, стенещи ранени стояха проснати мъртви мъже. Пиратите, които все още се биеха, бяха заели защитни позиции, борещи се за собствените си животи, неспособни да му се притекат на помощ.

Сатрапът беше досадна, безполезна личност, но тя се беше грижила за него като за дете. Ден и нощ беше била до него. Да види как бива отвеждан към смъртта му порази сърцето ѝ.