Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Сопа или боздуган? — предположи Бляскавата.

— Отворена ръка — отвърна Данет, а равният й глас отговаряше на мрачното лице.

— Какво? Кой би могъл…

— Урко! — Опушения ахна, все едно самото име бе проклятие. — Той е тук.

Урко — човекът, който няма нужда от оръжия. Нищо чудно, че западът е бил в такова безредие; няма поделение, което да може да издържи срещу него. Тя се огледа и срещна погледите на Обетниците наблизо.

— Полугосподинчото, Котвата, Късметлията! Намерете го и го убийте.

И тримата едновременно сведоха глави и хукнаха.

— Няма да го намерят — обади се Опушения.

— Не? Защо не?

— Вероятно стои в строя като всеки друг тежък пехотинец. Вече се крие от Забулените. Може да е всеки.

— Късметлията не е глупак. Ще чака и ще гледа.

Свиване на рамене.

— Надявам се.

И той посочи Шел.

— Във всеки случай Шел и аз направихме няколко преброявания и смятаме, че имаме около тридесетина от нашите братя и сестри.

— Скинър?

— Малко повече.

— Разбирам. Значи оставаме разделени в обвързаностите си.

Отново я прободоха съмнения — те секнаха дъха и разбутаха стомаха й почти до гадене. Ами ако съм сънувала? Ако съм чувала гласове? Все пак онова беше Сянката. Тя се обърна към Сивогрив и ядосано изстреля:

— Ти какво? Можеш ли да застанеш срещу човек, който чупи броня с голи ръце?

Близки взривове от вълна хвърлени муниции засипаха всички с прахоляк и пръст. Сивогрив премести щита си и отърси пръстта от раменете си.

— Срещал съм го — викна той. — Но от чутото от мен — не.

— Не?

Тя звучеше невярващо.

— Просто така — признаваш, че не можеш да го победиш. Това не е ли отказ да се сражаваш?

Всички останали наблизо Обетници се обърнаха да гледат разтревожено.

— Не съм казал това, Бляскава — спокойно обясни Сивогрив, отпуснал ръце покрай тялото си. — Просто казах, че няма да има равенство между нас.

— И тъй, всичко, което си чул за него, те кара да се боиш.

— Не, Бляскава. Чутото от мен ме кара да му се възхищавам изключително. Едно ще ти кажа обаче. Заклевам се, че ще дам живота си да те опазя.

За няколко мига Бляскавата остана неподвижна и тъмният й поглед се спря на светлите незащитени очи на Сивогрив. Тя остави щита си да се смъкне, а после го вдигна отново, тъй като покрай нея пропя арбалетна стрела и закачи провисналия от шлема й пурпурен копринен плат. Тя изпусна с ръмжене дъх през стиснатите си зъби.

— Проклет да си, Сивогрив. Винаги ли трябва да вървиш по острието на ножа?