Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Да — тихо каза мъжът. — Хърбърт ми е братовчед.
— Кога го видя за последен път? — попита Ру.
— Преди няколко дни вечеря вкъщи. Той е ерген, така че често идва на гости.
— Каза ли ти, че заминава?
— Не — каза Роб Маккрейкън. — Но си взе довиждане по доста странен начин.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… спря на прага и ме прегърна. Наистина си помислих, че може да е сбогуване за по-дълго.
— Твърде вероятно — каза Ру. — Ако е решил да напусне Крондор и да живее другаде, къде би могъл да отиде?
— Не знам — отвърна Маккрейкън. — Не съм мислил за това. Имаме роднини на изток, но не са ни много близки. И братовчед в Саладор, когото не съм виждал десет години.
Ру забарабани с пръсти по масата…
— Ако братовчед ти се окаже изведнъж с много злато, къде смяташ, че би могъл да отиде?
— Достатъчно пари, за да си купи квеганска титла ли? — Очите на мъжа се присвиха.
Ру погледна Луис, който рече:
— Мисля, че биха му стигнали за малка титла.
— В Сарт. — Ру се обърна към Дънкан: — Вземете възможно най-точното описание на външността на този Хърбърт Маккрейкън и пратете хора в Сарт. Ако вземат коне за смяна, ще могат да го заловят до десет часа.
После погледна Луис.
— Иди на пристанището и започни да разпитваш. Не са регистрирани кораби от и към Квег, но никога не се знае дали някой не се е промъкнал под флага на Свободните градове или Дърбин. Провери дали някой, отговарящ на описанието на Маккрейкън, се е опитвал да се качи на борда на кораб, отплуващ от града. Имаме достатъчно очи и уши, така че би трябвало да го открием. Имам още много работа, но ще бъда в канцеларията рано сутринта. Ако не открием този човек утре до обяд, сме разорени.
Ру стана, Дънкан зае току-що освободения стол и започна разпита:
— Опиши ми братовчед си, Роб, и не спестявай никаква подробност. Как изглеждаше Хърбърт?
— Ами… на ръст е колкото мен…
Без да чака да чуе още нещо, Ру излезе от кръчмата и тръгна към каретата си. Качи се и нареди на кочияша да кара към имението на Истърбрук.
Калис даде сигнал в мрака и Ерик се обърна да предаде назад. Шейсетте и седем души вървяха почти слепешком, разтеглени в дълга колона по двама. Водеше Калис, способен да вижда и при най-слабата светлина. Гневливия завършваше колоната и твърдеше, че също е способен да вижда в тъмното, което изглеждаше твърде невероятно на Ерик, но досега наемникът не бе направил нито една грешна стъпка. Младият сержант предполагаше, че шлемът му има някаква магическа особеност.
Миранда крачеше до Калис, защото и тя виждаше в тъмнината достатъчно добре. Останалите от отряда бяха принудени да се движат както могат.
Съобщението, че има нещо или някой опасен пред тях, бе предадено по колоната. Всеки мъж от отряда тихо приготви оръжията си, а Боби дьо Лунвил пристъпи напред. На крачка го следваха Праджи и Вая. Ерик не искаше старите наемници да идват с тях, но двама възрастни мъже на коне, сами из планините, нямаха голяма възможност да достигнат населени места в този див и негостоприемен край.
Ерик също се придвижи напред и усети лек полъх по бузата си. Стигна до капитана и Калис му прошепна:
— Нещо се движи там долу.
„Там долу“ означаваше дълбокия кладенец между най-високо равнище и планинските недра. Ерик и оцелелите от дружината на Калис познаваха мястото, защото преди две години бяха изкачили спиралоподобния път, изсечен в огромния кладенец — а сега бяха готови да се спуснат в него. Ерик се ослуша, но не чу нищо.
После долетя съвсем слаб звук.
Приличаше много на шум от хвърлени камъчета. След няколко секунди звукът се повтори. После настъпи тишина.
Стояха неподвижни почти пет минути, после Калис даде знак петима бойци да тръгнат с него. Ерик се огледа, подбра четирима от челото на колоната и измъкна меча си.
Запалиха фенер с капаци, прикриващи светлината — той им позволяваше да виждат, но трудно можеше да бъде забелязан отстрани.
Тръгнаха. Ерик носеше фенера. Заслизаха в страничния тунел, леко наклонен надолу, и скоро се озоваха в огромния кладенец. Както беше и при другите изходни точки на тунелите, спираловидният път, вкопан в каменните стени на кладенеца, се разширяваше леко, като оставяше достатъчно място да се разминат влизащите и излизащите. Спряха, ослушаха се и отново дочуха слабото шумолене, идващо отдолу.
Заслизаха бавно по скалната издатина, като спираха на всяка четвърт обиколка. Накрая шумът престана и те продължиха още по-внимателно напред.
Ерик прецени, че с всяко пълно завъртане около кладенеца се смъкват със седем-осем метра надолу. Вече бяха изминали три пълни обиколки, откакто бяха излезли на спираловидния път.