Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Тъй, тъй ами! — съгласи се клиентът на мистър Пел. — А защо не?
— Наистина, защо не? — рече един много червенолик мъж, който не бе казвал нищо дотогава и нямаше по всяка вероятност да каже нищо повече след това. — Защо пък не?
Одобрителен шепот обходи събранието.
— Помня, господа — поде мистър Пел, — обядвахме заедно с него при един случай; бяхме само двамата, но всичко беше тъй разкошно, сякаш се очакваха двайсет души: големият печат на масичка на колелца вдясно от него, а страж с перука, прибрана отзад в мрежа, целият в броня, пазеше жезъла с гола сабя и копринени чорапи; а това се прави непрекъснато, денонощно, господа; та тогава той ми каза. „Пел — казва, — няма защо да скромничим. Вие сте талантлив човек; можете да прекарате всекиго през Съда за несъстоятелност, Пел; и страната трябва да се гордее с вас.“ Тъй ми рече, дума по дума. „Милорд — казвам аз, — вие ме ласкаете.“ — „Пел — отвръща той, — да ме вземат дяволите, ако не говоря истината.“
— Туй каза ли го? — запита мистър Уелър.
— Точно това — отвърна Пел.
— Е — рече мистър Уелър, — за таквоз нещо Парламентът трябваше да се намеси. Ако беше някой сиромах, сигурно щяха да го оправят.
— Но, драги мой приятелю — възрази мистър Пел, — разговорът ни беше поверителен.
— Какъв беше? — запита мистър Уелър.
— Поверителен.
— О, добре тогаз — отвърна мистър Уелър, след като се позамисли. — Ако го е казвал поверително, да го вземат дяволите, то вече е друго нещо.
— Разбира се — потвърди мистър Пел. — Разликата е очевидна, както сам забелязвате.
— Случаят става съвсем различен — рече мистър Уелър. — Карайте нататък, сър.
— Не, аз няма да продължа, сър — отвърна мистър Пел с нисък, решителен тон. — Вие ми напомнихте, сър, че този разговор се водеше насаме — насаме и поверително, господа. Господа, аз принадлежа на моята професия. Възможно е да ме ценят извънредно много в моята професия, а може и да не ме ценят. Това е известно на мнозина. Аз нищо не казвам. В тази стая се направиха вече забележки, обидни за репутацията на моя благороден приятел. Моля да ме извините, господа; бях непредпазлив. Чувствувам, че нямам никакво право да говоря по този въпрос без неговото съгласие. Аз ви благодаря, сър; благодаря ви. — Облекчен след тези думи, мистър Пел мушна ръце в джобовете си и смръщи мрачно вежди, като подрънкваше три половин пенита със застрашителна упоритост.
Едва-що бе изразено това високонравствено решение, когато момчето и синята чанта — които бяха неразделни другари — нахълтаха стремително в стаята с вестта (това стори момчето, понеже синята чанта не взе никакво участие в съобщението), че на делото щяло да се даде ход още начаса. При това сведение цялата дружина се юрна към отсрещната страна на улицата, стараейки се да си проправи път до Съда: предварителна церемония, която, според точни изчисления, трае обикновено от двадесет и пет минути до половин час.
Мистър Уелър, бидейки порядъчно пълен, се спусна отведнъж всред тълпата с отчаяна надежда да се озове на края на някое подходящо за него място. Надеждите му не се увенчаха напълно с очаквания успех, защото бе забравил да си свали шапката и тя му биде нахлупена над очите от неизвестно лице, чиято нога той бе настъпил порядъчно силно. Това лице очевидно още веднага се разкая за своята разгорещеност, защото, промърморвайки някакво неясно възклицание на изненада, то завлече възрастния човек към преддверието и с немалко усилие освободи лицето и главата му.
— Сами! — извика мистър Уелър, щом му бе дадена възможност да съгледа своя спасител.
Сам кимна.
— Ти си ми бил мила и предана рожбица, няма що — рече мистър Уелър. — Взел да захлупва шапката на баща си, на стария си баща!
— От’де да знам кой може да е? — отвърна синът. — Мислиш ли, че трябваше да позная по тежестта на крака ти?
— Да, туй е съвсем вярно, Сами — съгласи се омекналият отведнъж мистър Уелър. — Ами ти що търсиш тук? За твойто началство нищо не мож’ се направи тук, Сами. Те няма да гледат отново онуй дело, няма да го гледат отново, Сами. — И мистър Уелър поклати глава с юридическа тържественост.
— Пак ли почваш да ги нареждаш старите глупости?! — провикна се Сам. — Стига с твоите гледания на дела и алибита. Кой ти говори за ново гледане на делото?
Мистър Уелър нищо не отговори, но поклати глава като начетен правник.
— Престани да си бъхтиш главата с тез неща, иначе съвсем ще ти се раздрънкат пружините — нетърпеливо рече Сам. — Дръж се умната. Снощи отидох чак до „Маркиз Гранби“, за да те търся.