Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Хайде, хайде — рече мистър Пикуик, порядъчно развълнуван, — ще видим какво може да се направи, когато разбера въпроса изцяло. Хей, Джоб, къде се дяна този човек?
— Тук съм, сър — обади се Джоб, появявайки се на стълбището. Впрочем ние сме споменавали другаде, че очите му бяха дълбоко хлътнали още в доброто старо време. А в настоящото му положение на недоимък и отчаяние те бяха изчезнали въобще.
— Тук съм, сър — повтори Джоб.
— Елате насам, сър — рече мистър Пикуик, стараейки се да приеме суров вид, докато четири едри сълзи се стичаха надолу по жилетката му. — Ето ви, сър.
„Ето ви“ — що? Взети в обикновения им смисъл, тези думи би трябвало да означават плесница. Според правилата в този свят би трябвало да последва здрава, звучна плесница; защото този пропаднал тип бе оскърбявал, мамил и се бе подигравал с мистър Пикуик, а сега му беше напълно в ръцете. Да кажем ли истината? Беше нещо от джоба на жилетката на мистър Пикуик, което звънна, докато преминаваше в ръката на Джоб, и това действие, тъй или иначе, предизвика искри в очите и вълнение в сърцето на нашия отличен стар познайник, докато той бързо се отдалечаваше.
Сам се бе завърнал междувременно и когато мистър Пикуик влезе в стаята си, го завари да оглежда удобната уредба с някакво мрачно доволство, много приятно да се наблюдава. Имайки решителни възражения господарят му да бъде там въобще, мистър Уелър смяташе сякаш, че е негово висше морално задължение да не се показва премного доволен от каквото и да е тук, било то дела, думи, предложения или препоръки.
— Е, Сам? — рече мистър Пикуик.
— Е, сър? — отвърна мистър Уелър.
— Доста е удобно сега, а, Сам?
— Доста е удобно, сър — отговори Сам, гледайки пренебрежително наоколо.
— Видяхте ли мистър Тъпман и другите ни приятели?
— Да, видях ги, сър: те идват утре и ми се стори много чудно, като чух, че нямало да дойдат днеска — отвърна Сам.
— Донесохте ли ми нещата, които исках?
В отговор мистър Уелър посочи разни пакети, поставени от него възможно най-у̀редно в един ъгъл на стаята.
— Много добре, Сам — рече мистър Пикуик след кратко колебание, — а сега слушайте какво ще ви кажа.
— Слушам, сър — отвърна Сам. — Карайте, сър.
— Още от самото начало, Сам — започна мистър Пикуик много тържествено, — аз почувствувах, че тук не е подходящо място за млад човек.
— Нито пък за стар, сър — забеляза мистър Уелър.
— Напълно сте прав, Сам — рече мистър Пикуик, — но е възможно старите хора да са дошли тук заради тяхната небрежност и прекалена доверчивост, а младите да са доведени заради себичността на онези, на които служат. От всяка гледна точка е по-добре за тези млади хора да не остават тук. Разбирате ли ме, Сам?
— Не, сър, нищо не разбирам — отвърна Сам упорито.
— Помъчете се, Сам — рече мистър Пикуик.
— Добре, сър — заговори Сам след кратко мълчание. — Мисля, че виждам накъде вее вятърът; и ако продължава тъй да вее, става май прекалено, както казал кочияшът на пощенската кола, когат’ халата го застигнала.
— Виждам, че схващате думите ми, Сам — рече мистър Пикуик. — Независимо от моето желание да не се пилеете из този затвор през идните години считам за чудовищна нелепост един длъжник във „Флийт“ да има личен прислужник. Сам — добави мистър Пикуик, — ще трябва да ме напуснете за известно време.
— О, за известно време, а, сър? — отвърна мистър Уелър доста саркастично.
— Да, за времето, през което ще остана тук — уточни мистър Пикуик. — Заплатата ви ще тече на моя сметка. Всеки от тримата ми приятели с радост ще ви вземе дори само от уважение към мен. И ако някога изляза от това място, Сам — додаде мистър Пикуик с принудена веселост, — ако някога това стане, давам ви моята дума, че ще се върнете при мен още начаса.
— Сега пък аз ще ви кажа нещо, сър — рече Сам с много сериозен и тържествен глас. — Тази работа няма да я бъде, затуй нека да не говорим по нея.
— Аз не се шегувам и съм го решил, Сам — рече мистър Пикуик.
— А, тъй било, значи, сър? — с твърдост възрази Сам. — Отлично, сър. Аз също съм го решил.
И с тези думи мистър Уелър си сложи шапката много старателно и бързо напусна стаята.
— Сам! — извика мистър Пикуик след него. — Сам, елате!