Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мястото, гдето се водеше този разговор, беше кръчмата точно срещу Съда за несъстоятелност; а лицето, на което Пел говореше, не беше никой друг, а мистър Уелър старши, дошъл тук да успокои и утеши един приятел, чиято просба — да не се приложи към него съответната мярка — щеше да бъде разгледана същия ден, и старият джентълмен разговаряше с неговия адвокат в този миг.
— А къде е Джордж? — осведоми се мистър Уелър.
Мистър Пел тръсна глава в посоката на една задна стая, накъдето мистър Уелър се отправи незабавно и биде веднага поздравен най-топло и сърдечно от около половин дузина свои събратя по професия, в знак на тяхното задоволство, че го виждат там. Несъстоятелният джентълмен — изпаднал в настоящото си затруднено положение поради преголямата си, доходна, но неразумна страст да снабдява с коне дилижанси на дълги разстояния — изглеждаше извънредно добре и облекчаваше развълнуваните си чувства със скариди и портър.
Поздравът между мистър Уелър и неговите приятели се ограничаваше строго във франкмасонския обичай на занаята: състоеше се в рязко, въртеливо изхвърляне на дясната китка, с едновременно вдигане кутрето нагоре. Ние познавахме едно време двама прочути кочияши (сега са покойници, горките те), които бяха близнаци и помежду им съществуваше искрена и предана обич. Те се разминаваха по Доувърския друм всеки ден в продължение на двадесет и четири години, без да разменят какъвто и да е друг поздрав освен горепосочения; и все пак, когато умря единият, другият залиня и го последва скоро след това.
— Е, Джордж — рече мистър Уелър, като свали връхната си дреха и седна с обикновения си сериозен вид. — Как сме? Много добре на края, пък вътре пълно, а?
— Добре съм, стари друже — отвърна джентълменът в затруднение.
— Прехвърлена ли е някому сивата кобила? — загрижено попита мистър Уелър.
Джордж кимна утвърдително.
— Добре, туй е наред — рече мистър Уелър. — Ами с колата к’во стана?
— Прибрана е на сигурно място — осведоми го Джордж, като откъсна главите на половин дузина скариди и ги налапа без повече церемонии.
— Много добре, много добре — рече мистър Уелър. — Винаги трябва здраво да дърпаш, кат вървиш нанадолу. Пътният лист написан ли е като хората, както му е редът?
— Описът, сър — рече Пел, досетил се какво иска да каже мистър Уелър, — е напълно удовлетворителен, по-ясно не би могъл да се направи с перо и мастило.
Мистър Уелър кимна с явно вътрешно задоволство от тези мерки, а после се обърна към мистър Пел, сочейки приятеля си Джордж.
— Кога му махате чула?
— О — разбра мистър Пел, — той е трети по списъка и смятам, че редът му идва след около половин час. Казах на чиновника ми да прескочи и ни каже, когато му дойде времето.
Мистър Уелър изгледа с възхищение адвоката от глава до пети и рече енергично:
— А какво ще пийнете, сър?
— Вие наистина — отвърна мистър Пел — много сте… честна дума, аз нямам навика да… Толкова рано сутрин аз в действителност почти… Е, добре, донесете ми ром за три пенса, драга моя.
Прислужващата, предугадила поръчката, преди да бе направена, постави чашата с питието пред мистър Пел и се оттегли.
— Господа — подхвана мистър Пел, поглеждайки наобиколилата го дружина, — успех на вашия приятел! Не обичам да се хваля, господа, не ми е в природата; ала не бих могъл да не кажа, че ако приятелят ви не бе имал щастието да попадне в ръцете на… Но аз няма да кажа това, което щях да кажа. На вашите услуги, господа. — След като изпразни чашата си в миг, мистър Пел млясна с устни и погледна снизходително събраните кочияши, които явно гледаха на него като на някакво божество.
— Чакайте — добави юридическият авторитет, — какво точно говорех, господа?
— Казвахте май, че нямате нищо против още едно от същото, сър — забеляза мистър Уелър със закачлива сериозност.
— Ха, ха! — разсмя се мистър Пел. — Не е лошо, не е лошо. При това човек от професията! По това време, сутринта, ще бъде прекалено да… Ех, не знам, драги… но можем да повторим същото, ако настоявате. Хм!
Този последен звук представляваше тържествено, пълно с достойнство покашлюване, което мистър Пел счете за необходимо да си позволи, защото бе забелязал непочтителни признаци на развеселяване у някои от своите слушатели.
— Покойният лорд-канцлер много ме обичаше, господа — рече мистър Пел.
— И това му прави чест — обади се мистър Уелър.