Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Ако говорите така за тях пред трето лице, ще ме предизвикате да взема тяхната страна — рече момичето.
— Върни се при тях — отвърна мис Уейд. — Върни се при тях.
— Вие знаете много добре — на свой ред отвърна Хариет, — че няма да се върна при тях. Знаете много добре, че ги отхвърлих и никога не мога, никога няма и не искам да се върна при тях. Тогава оставете ги на мира, мис Уейд.
— Ти предпочиташ тяхното изобилие пред постната ти прехрана тук — отвърна тя. — Тях превъзнасяш, а мене унижаваш. Какво друго можех да очаквам? Трябваше да зная това.
— Не е така — рече момичето и цяло пламна, — и вие не мислите това, което казвате. Зная какво мислите. Вие подло ми натяквате, че нямам никого, към когото да се обърна, освен вас. И защото нямам никого на света, вие си мислите, че можете да ме накарате да правя или да не правя всичко, което поискате, и че можете да ме обиждате, колкото си искате. И вие не сте по-добра от тях. Ни най-малко. Но аз няма да дам да ми сломят волята — няма да се покоря! Пак повтарям, отидох да погледна къщата, защото често ми се иска да я видя пак. И пак питам за здравето им, защото някога ги обичах и намирах, че са добри към мене.
Тук Кленъм каза, че те сигурно пак ще я приемат любезно, ако тя пожелае да се завърне.
— Никога! — разпалено рече момичето. — Това никога няма да направя. Никой не знае това по-добре от мис Уейд, макар че тя ми се надсмива, защото ме е направила зависима от себе си. Зная, че съм; и зная, че тя се радва много, когато ми напомня това.
— Добър предлог! — рече мис Уейд не по-малко гневно, високомерно и озлобено; — но твърде прозрачен, за да не мога да видя какво прикрива. Моята бедност не може да конкурира техните пари. По-добре се върни веднага, върни се веднага и сложи край на всичко това.
Артър Кленъм ги гледаше, застанали малко настрана една от друга в мрачната, тясна стая, всяка отдадена гордо на своя гняв; и двете еднакво упорити, те се измъчваха една друга, като измъчваха и себе си. Той каза няколко думи за сбогом; мис Уейд едва кимна глава, а Хариет с вид на унизен и покорен безправен роб (но все пак предизвикателно) се направи, като че ли е твърде нищожна, за да приеме, че поздравът се отнася и до нея, та не отговори.
Той слезе на двора по тъмните извити стълби, още по-потиснат от мрачния вид на глухата стена и изсъхналите храсти, и заглъхналия фонтан, и изчезналата статуя. Потънал в размисъл за това, което беше чул и видял в къщата, както и за неуспеха на всичките му усилия да открие следите на подозрителния изчезнал тип, той се завърна в Лондон и Англия със същия пощенски кораб, с който беше дошъл. По пътя разгъна листата и прочете изложеното в следната глава.
Глава XXІ
Разказ за едно самоизмъчване
За нещастие не съм глупава. От най-ранна възраст схващах какво мислят околните ми и какво крият от мене. Ако бях свикнала да ме мамят, вместо да виждам истината, може би щях да прекарам живота си гладко, както повечето глупци.
Детството си прекарах при баба си; тоест при жената, която играеше тази роля пред мене и която си присвои тази титла. Тя нямаше право на нея, но аз, глупачката, не подозирах това. При нея живееха разни деца: нейни родствени и чужди, всичките момичета, десет на брой заедно с мене. Всички живеехме заедно и се учехме заедно.
Трябва да съм била около дванадесетгодишна, когато започнах да забелязвам колко подчертано покровителствено се отнасяха към мене тези момичета. Казаха ми, че съм сираче. Между нас нямаше друго сираче; и аз забелязах (ето първото неудобство от това, че не си глупак) как в тяхното състрадание се крие нахалство, което идеше от чувството им на превъзходство. Това откритие не направих прибързано. Аз често ги подлагах на изпитание, но не можех да ги накарам да се скарат с мене. Когато успеех, непременно идваха след няколко часа да се помиряват. Подлагах ги на нови и нови изпитания, но никога не помня да са изчаквали аз да поискам помирение. Винаги ми прощаваха от пустословие и снизходителност. Малки копия на възрастните!
Една от тях беше любимата ми приятелка. Обичах тази глупачка от цялата си душа, както тя далеч не заслужаваше, и винаги със срам си спомням за това, макар че бях още дете. Тя имаше, както се казва, кротък и нежен характер. Умееше да раздава и раздаваше наляво и надясно красиви погледи и усмивки. Вярвам, че нито един от обитателите на дома освен мен самата не знаеше, че тя прави това нарочно, да ме наранява и огорчава!