Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Той беше една година по-млад от мене, а изглеждаше и още по-млад. Беше дошъл в отпуск от Индия, където имаше някаква длъжност с голямо бъдеще. Щяхме да се оженим след шест месеца и да заминем за Индия. Аз трябваше да остана в техния дом до сватбата, която щеше да стане там. Всички одобриха плана изцяло.
Не мога да не кажа, че той се възхищаваше от мене, макар че бих желала да избягна това. Не го казвам от суета, защото възхищението му ме дразнеше. Той не се стараеше да го скрива; това ме караше да се чувствувам, като че ли бях купена заради хубостта ми и той парадираше сега с покупката си между богаташите за свое оправдание. Виждах как ме преценяват наум и колко са любопитни да разберат истинската ми стойност. Реших, че няма да им дам да разберат. Пред тях бях сдържана и мълчалива и по-скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да се проявя, за да спечеля одобрението им.
Той ми каза, че не се ценя достатъчно. Казах му, че напротив, понеже се ценя и смятам да се ценя до края, няма да се унижа да ги предразполагам към себе си. Той остана засегнат и дори възмутен, когато прибавих, че не ми е приятно да вади на показ чувствата си към мене; той каза, че за мое спокойствие ще пожертвува дори честните пориви на чувствата си.
Под този претекст той започна да ми връща с моите камъни по моята глава. По цели часове странеше от мене и разговаряше с всички освен с мене. По-голямата част от вечерта седях сама, незабелязана, докато той разговаряше с братовчедка си, моята ученичка. През цялото време четях в очите на хората как много си подхождат двамата, много повече, отколкото той и аз. Седях така и гадаех мислите им, докато започна да ми се струва, че неговият младежки вид ме прави смешна и побеснявах, че съм го обикнала.
Защото някога го обичах. Колкото и да не го заслужаваше, колкото и малко да му минаваше през ума какви мъки ми струва тази любов, мъки, които трябваше да го направят изцяло мой, предано мой за цял живот, аз все пак го обичах. Заради него търпях, когато братовчедка му го хвалеше пред очите ми, уж да ми направи удоволствие, макар че знаеше много добре как това ме ядеше отвътре. Дори когато седях при него и си прекарвах през ума всички понесени обиди и несправедливости и си мислех дали да не избягам от къщи веднага и никога да не го видя вече — пак го обичах.
Неговата леля (моята господарка, ако си спомняте) умишлено и съзнателно увеличаваше и мъките, и изпитанията ми. Най-голямото й удоволствие беше да говори надълго и широко за разкоша, в който ще живеем в Индия, за богатия ни дом и за отбраното общество, в което ще се движим, когато той получи повишението си. Гордостта ми се надигна срещу това безсрамно изтъкване на контраста между сегашното ми зависимо и бедно положение и живота ми след женитбата. Потиснах възмущението си, но й показах, че разбирам намерението й и отвръщах на дразненията й, като се правех на смирена. Казвах й, че животът, който описва, ще бъде преголяма чест за мене. Че се боя, че може би не ще се окажа способна да издържа на такава промяна. Като си помислиш само — една проста гувернантка, гувернантката на дъщеря й, да се издигне до такова високо положение! Това я караше да се чувствува неловко, всички се чувствуваха неловко, като отговарях така. Знаеха, че ги разбирам напълно.
По времето, когато имах най-големите тревоги и бях най-вбесена от любимия си заради неблагодарността и безогледното му отношение към всички обиди и мъки, които понасях поради него, изведнъж се появи вашият мистър Гауън. Той беше стар приятел на семейството, но дълго време беше прекарал в чужбина. Още от пръв поглед той разбра състоянието на нещата, разбра и мене.
Това беше първият човек в живота ми, който ме разбираше. Не бе идвал и три пъти, когато вече знаех, че следи всеки ход на мисълта ми. Виждах го ясно в студената му непринуденост към всички, към мене и към целия въпрос. Виждах го и в небрежния начин, по който демонстрираше възторга си от бъдещия ми съпруг, в ентусиазма, с който се отнасяше към годежа ни и бъдещите ни перспективи, в поздравленията, които ни изказваше за благонадеждното ни бъдеще, и унилите намеци за собствената му бедност — всичко еднакво плитко, изказано с шеговит и подигравателен тон. Той ме караше да ставам все по-злобна и все по-пропита с ненавист, като ми представяше всичко около мене в някаква нова, противна светлина, уж за да ми изтъкне най-добрата му страна, та да му се възхитим и аз, и той. Беше също като маската на смъртта в холандските картини: каквато фигура уловеше за ръка, младеж или старец, красавица или грозник, безразлично дали танцуваше, пееше, играеше или се молеше с нея, все я правеше отвратителна.