Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Децата обичах. Бяха свитички, но изобщо се оказаха склонни да се привържат към мене. В семейството имаше обаче бавачка, червендалеста жена, която винаги се правеше на весела и добродушна, която беше отгледала и двете и бе спечелила любовта им още преди идването ми. Ако не беше тази жена, може би щях да се примиря със съдбата си. Хитрите й маневри да се докара пред децата и да ме злепостави можеха да заслепят всеки друг на мое място; но аз ги прозрях веднага. Под претекст, че ми подрежда стаята и ми услужва и се грижи за гардероба ми (тя вършеше всичко с голямо усърдие), тя беше винаги около нас. Най-тънката й хитрост беше, че се мъчи уж да накара децата да ме обикнат. Тя ги довеждаше и започваше да ги придумва да дойдат при мене:
— Елате при добрата мис Уейд, елате при милата, хубавата мис Уейд. Тя така ви обича. Мис Уейд е умна госпожица, прочела е куп книги и може да ви разкаже много по-хубави приказки от моите. Елате да чуете мис Уейд!
Как можех да им задържа вниманието, когато горях от възмущение, като чувах просташките й хитрости? Нима можех да се съмнявам, като виждах невинните им личица да се отдръпват от мене, а ръчичките им да прегръщат нея вместо мене. Тогава тя се обръщаше към мене, отмахваше къдриците им от лицето си и казваше:
— Те скоро ще свикнат с вас, мис Уейд; те са простодушни и обичливи, госпожице; не се обезсърчавайте, госпожице.
И още нещо правеше тази жена. Понякога, когато виждаше, че е могла по този начин благополучно да ме хвърли в мрачни мисли, тя обръщаше вниманието на децата към настроението ми, за да изтъкне разликата между нас:
— Тихо! Мис Уейд не се чувствува добре. Не шумете, мили, боли я главата. Елате да я утешите. Елате да я попитате дали е по-добре. Поканете я да си легне. Надявам се, че нямате някакви грижи, госпожице. Не си слагайте нищо на сърцето, госпожице, не тъжете.
Стана просто непоносимо. Един ден нейно благородие господарката ми влезе, когато бях сама и вече ми беше така накипяло, че не можех да търпя повече и й казах, че трябва да напусна.
— Надявам се, мис Уейд — отвърна тя, моментално възприела високомерния тон, който така слабо беше съумяла да прикрие, — че никога, докато бяхме заедно, нито с думите, нито с постъпките си съм заслужила тази неприятна дума „господарка“. И ако съм ви засегнала, то е било съвсем непреднамерено. Моля, кажете ми с какво съм ви засегнала.
Отговорих, че нямам никакво оплакване нито от господарката си, нито пред господарката си; но трябва да напусна.
Тя се поколеба за миг, после седна до мене и сложи ръката си върху моята, като че ли честта, която ми правеше, щеше да заличи всички лоши спомени!
— Мис Уейд, боя се, че сте нещастна по причини, които не мога да променя.
Аз се усмихнах поради спомена, който тази дума събуди, и рекох:
— Предполагам, че имам нещастен характер.
— Не съм казвала такова нещо.
— Но така най-лесно може да се обясни всичко — казах аз.
— Може да е, но не съм го казала. Аз искам да говоря за съвсем друго нещо. Ние поговорихме със съпруга ми по този въпрос, когато с болка забелязахме, че вие се чувствувате неловко между нас.
— Неловко ли? О! Та вие сте такива големи хора, милейди — казах аз.
— За нещастие употребих дума, която може да се разбере и очевидно се разбира — в обратен смисъл. — Тя не бе очаквала отговора ми и се засрами. — Просто исках да кажа, че не сте щастлива между нас. Това е щекотлив въпрос, но между две млади жени, може би — накратко казано, ние се бояхме, че някои семейни обстоятелства, за които вие нямате никаква вина, може да ви измъчват. Ако е така, молим ви, не се тревожете. Всички знаят, че и самият ми съпруг имаше любима сестра, която всички обичахме и почитахме, но която не му беше законна сестра.
Веднага разбрах, че са ме взели заради умрялата жена, която и да беше тя, за да могат да се хвалят с това и да ми се надуват; разбрах, че и бавачката е знаела това и затова е имала куража да ме предизвиква така; видях, че и децата се отдръпват от мене, защото усещат, че не съм като другите хора. Напуснах дома им още същата вечер.
След едно-две подобни преживявания, за които няма смисъл да разказвам, постъпих при друго семейство, където имах само една възпитаничка; петнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря. Родителите бяха възрастни хора, с добро обществено положение и състояние. Някакъв племенник, когото бяха отгледали, беше често гост на семейството между многото други гости; той започна да ми обръща внимание. Аз много решително го отблъсвах, защото, когато постъпих в това семейство, бях решила, че няма да позволя никой да ме съжалява или да се държи снизходително към мене. Но той ми написа писмо. Това доведе до годежа ни.