Съдбовният кораб [bg]

— Внимавайте! Предателство! — внезапно изкрещя тя. Викът ѝ ги принуди да действат, вероятно по-рано, отколкото бяха замислили. Някои от добре облечените мъже останаха на другия кораб, но при вика на Малта всички захвърлиха наметалата си — моряци, както и фалшиви благородници. Видяха се оръжията им, както и дрехите на обикновени бойци. С рев, моряците, които бяха „помагали“ на съмишлениците си, се хвърлиха над пространството, което разделяше корабите. Още мъже се появиха изпод палубата: порой от бойци, прехвърлящи се отсам с оръжия в ръка.

Хората на Кенит — винаги недоверчиви душици, скочиха да ги посрещнат. За миг главната палуба на Вивачия се превърна в бъркотия от борещи се мъже и проблясващи остриета. Навсякъде, накъдето се обърнеше, Малта виждаше хаос. Кенит стоеше, изтеглил меч, издаващ заповеди за рязане на въжета и блъскане, докато Ета му пазеше гърба и с меч, и с по-късо острие. Дори Уинтроу, деликатният ѝ брат, бе изтеглил нож и стоеше в готовност да отблъсне всеки, който се опиташе да се качи на бака. Джек и Алтея — с празни ръце, се бяха преместили, за да го подкрепят. И всичко това за едно мигване на окото.

Сатрапът бе прикован от ужас. Той се свлече обратно в стола си, даже вдигна краката си от палубата. Малта стоеше беззащитно до него.

— Защити ме — пискливо извика той, — защити ме, дошли са да ме убият, знам го. — Сатрапът сграбчи китката ѝ в изненадващо здрава хватка. Той скочи на крака, като се препъна в твърде дългия плащ, и я дръпна пред себе си. — Пази ме, пази ме! — примоли се. Повлече я надалеч от стола, към края на носа и се сви там, стиснал китката ѝ.