Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Маймуната вероятно е по-търпелива — тихо отговори Мартин. — Рени, !Ксабу, мисля, че сме направили грешка.
— Грешка?! — Рени се смая. Може би Мартин беше изпаднала в амнезия от травматичното връщане в този сим-свят, но самата тя прекалено добре си спомняше името на Атаско. Във всеки случай й стигаше само да погледне нахалното аристократично лице, което си беше избрал, за да й стане съвсем ясен. — Според мене има само една грешка — той очаква да се държим любезно след всичко случило се!
!Ксабу се покатери на един стол, а после — на голямата маса.
— Един въпрос, господин Атаско. Защо ни доведохте тук?
Той погледна невъзмутимо говорещата маймуна.
— Аз не съм ви довел тук. Бих предположил, че сами сте влезли.
— Но защо? — настоя !Ксабу. — Вие сте владетелят на този фантастичен свят. Защо си губите времето да разговаряте с нас? Какво мислите, че искаме?
Атаско вдигна вежди.
— Бяхте призовани тук. Позволих на онзи, който ви призова, да използва моя град, моя дворец, за удобство… е и защото и аз споделям някои от страховете му. — Той поклати глава, сякаш всичко си беше съвсем ясно; перата по короната му се залюляха. — Защо разговарям с вас ли? Вие сте гости. Разбира се, добрият тон го изисква, но вие май смятате, че можете да минете и без него.
— Да не би да казвате, че…? — На Рени й се наложи да замълчи, за да схване какво точно беше казал. — Да не би да искате да кажете, че не сте ни довели тук, за да ни измъчвате и да ни заплашвате? Че нямате нищо общо с това, че брат ми е в кома? Че нямате нищо общо с хората, които убиха доктор Сюзън ван Блийк?
Атаско дълго се взираше в нея. Хубавото му лице все още беше властно-снизходително, но тя усещаше и определено колебание.
— Ако ужасните деяния, за които ми говорите, биха могли да се положат пред прага на Братството на Граала, то и аз не съм съвсем невинен — изрече той най-сетне. — Така е, защото се боя, че може и неволно да съм допринесъл за това зло, след като предоставих моя любим Темилун за сбирките на Братството. Ала не нося лична отговорност за това, за което говорите — милостиви Боже, не!
— Той се обърна и огледа обширната зала. — Господи, странни времена настанаха. Тук винаги са идвали малцина непознати, а сега ще ги има много. Но това е време на промяна, предполагам — и отново се обърна към тях;
— Знаете ли каква дата е утре? Четвърто движение. Нали разбирате, наследили сме календара си от аптеките. Но това е много важен ден, денят на Петото слънце — краят на една епоха. Повечето от моите поданици са забравили старите суеверия, но, разбира се, забравили са ги, защото според тяхното време са минали хиляда години.
„Тоя луд ли е? — зачуди се Рени. — Аз му говоря за убити и осакатени, той ми приказва за календара на ацтеките!“
— Но вие казахте, че сме били „призовани“. — !Ксабу разпери дългите си ръце. — Моля ви, кажете ни от кого.
— Трябва да изчакате и другите. Аз съм домакинът, ала не аз съм ви избрал.
Рени имаше чувството, че земята се е завъртяла в обратна посока. Щяха ли да приемат на доверие думите на този мъж, че по някакъв начин е на тяхна страна? Ако това беше вярно, защо всичко беше толкова прикрито и неясно? Зае се да развърже възела, но не виждаше никакво непосредствено решение.
— Та, значи, това е всичко, което можете да ни кажете? Нищо, че сте шефът тук? — попита тя накрая и заслужи един укорителен поглед на !Ксабу.
Атаско не беше преодолял първоначалната си неприязън, но направи усилие да й отговори възпитано:
— Онзи, който ви повика, се труди дълго и много внимателно — дори и на мене не ми е известно всичко, което е направил и намислил.
Рени се намръщи. Не можеше да си внуши да харесва този човек, беше съвсем сигурна — той й напомняше за някои от най-лошите бели в Южна Африка: богатите, изтънчени и тайнствени наследници на стария режим, които никога не бяха принудени да доказват превъзходството си, защото го приемаха за напълно естествено. Но трябваше да си признае, че може би го е преценила погрешно.
— Добре. Ако съм ви обвинила твърде прибързано, извинявам се — рече тя. — Моля ви, разберете ни — след като едва оцеляхме след онази атака, да се озовем на това място, домъкнати тук от полиция…
— Домъкнати? Вярно ли е?
Тя сви рамене.
— Е, не насилствено. Но със сигурност не се държаха с нас и като с почетни гости.
— Ще им кажа няколко думи. Внимателно, разбира се — те трябва да си имат автономия. Ако богът крал говори твърде грубо, цялата система се обръща с краката нагоре.
От известно време Мартин гледаше така, сякаш искаше да каже нещо.
— Вие… вие сте построили това място, така ли? Ваше ли е?