Градът на златната сянка

— Няма пак да влизам в мрежата. Не и ако трябва отново да минавам през охранителната система.

Атаско наклони глава.

— Мога да ви вкарам като мой гост, разбира се — можех всичките да ви вкарам като мои гости и дори го предложих, но Селърс много яростно се противопостави на всякакви подобни идеи; било нещо, свързано с охранителната система. Трябва да говорите за това с него, тъй като аз не го разбирам съвсем.

— Какво беше това? — попита Рени. — Така наречената охранителна система уби наш приятел.

Атаско за първи път изглеждаше действително шокиран.

— Какво? За какво говорите?

Рени, допълвана от !Ксабу и Мартин, му разказа за случилото се. Когато свърши, Атаско крачеше напредназад.

— Това е ужасно. Сигурни ли сте? Може би просто е получил сърдечен пристъп?

От напрежението акцентът му беше малко по-силен, английският му — малко по-несъвършен.

— То ни беше хванало всички — равно произнесе Рени.

— Сингх каза, че е живо, и не знам как бихте могли да го опишете по друг начин. Какво е?

— Това е невралната мрежа — тя е под системата на мрежата „Граал“. Беше отгледана, докато отглеждаха и симулациите, така мисля. Не знам много за нея — това не влизаше в ролята ми. Но не се предвиждаше да… това е ужасно. Божичко! Ужасно, ужасно! — Атаско беше спрял да крачи из стаята и сега се оглеждаше възбудено.

— Трябва да чуете какво ще ви каже той. Аз само обърквам нещата. Но той като че ли е прав — ние твърде дълго живяхме в нашия изолиран свят.

— Разкажете ни за това място, което сте… отгледали — обади се Мартин.

Рени се подразни. Тя искаше да чуе още неща за този тайнствен Селърс, за онова, което !Ксабу беше нарекъл Всепоглъщащия, а Мартин май предпочиташе да слуша популярна беседа, изнесена от богат перко. Потърси подкрепа от !Ксабу, но той беше вперил съчувствен, внимателен поглед в Атаско, особено дразнещ върху маймунското му лице. Отвратена, тя изсумтя тихо.

— Темилун ли? — Домакинът им малко се поразведри.

— Разбира се. Вие дойдохте от Аракатака, нали? Слязохте от горите. Какво ще кажете за хората, които срещнахте? Изглеждаха ли ви щастливи? Добре нахранени?

Рени сви рамене.

— Да. Така ми се стори.

— И нито една дума на испански. Никакви свещеници — е, тези дни пристигнаха неколцина от земите отвъд океана, но май не могат да привлекат хората в странните си непознати църкви. Ала католицизъм, за който да си струва да се говори, няма. И всичко това — само заради конете.

Рени погледна !Ксабу, който също изглеждаше объркан.

— Конете ли? — попита тя.

— О, това е съвсем елементарно, скъпа моя… как се казвате?

Тя се поколеба. „Като ще е, да е — реши най-накрая.

— Ако се преструва, то тези хора наистина изобщо не са лъжица за нашата уста.“ А ако Братството на Граала можеше да изгори блока им и да замрази кредитните карти на Джеремая, името й надали щеше да бъде новост за тях:

— Ирене Сулавейо. Рени.

— Елементарно, драги ми Ирене. — Очевидно подхванал любимата си тема, Атаско беше сякаш напълно забравил предишната си антипатия. — Коне. Единственото, което е липсвало на Америка. Нали разбирате, тук предшествениците на конете са измрели — като казвам „тук“, имам предвид мястото, където живея в реалния живот, — но не и в света на Темилун. Когато в реалния свят възникнали великите империи на Америките империите на толтеките, ацтеките, майте, инките, на нашите муиска, — ние сме имали някои недостатъци, които цивилизациите в долината на Тигър или по Средиземноморието не са притежавали: по-бавни комуникации, никакви големи фургони или шейни, тъй като не е имало животни, годни да ги теглят, липса на необходимост от широки равни пътища, оттук — липса на необходимост да се познава колелото и така нататък.