Градът на златната сянка

Рени поклати глава — опитваше се да следи мисълта му.

— С жена ви ли? Не.

— Тук е някъде. Тя е гений на цифрите. Аз мога да преследвам някакъв образец, да правя догадки за дадено обяснение, но тя е човекът, който ми съобщава солидните факти — колко бушела ориз са продадени на пазара в Темилун, как влияе сушата върху миграцията на хора в провинцията…

На Рени й се искаше да поговори с другите гости — ако точната дума беше „гости“, — но изведнъж осъзна, че може да научи доста неща и от Атаско — въпреки цялата му ексцентричност.

— Значи сте построили един цял свят? Не подозирах, че изобщо във Вселената има достатъчно процесори, за да се постигне това, без значение с каква нова и завързана архитектура на мрежата разполагате.

Той вдигна ръка и с любезно снизхождение посочи онова, което би трябвало да е очевидно.

— Аз не съм създал целия свят. Това тук — разпери той ръце — е само центърът на един по-голям свят, който съществува единствено като данни. Ацтеките, толтеките — те бяха само информация, повлияла на растежа на Темилун, макар че известно време той наистина беше под ацтекско управление. — Той поклати глава, потънал в скъпи спомени. — Дори муиска, които построиха този град по времето на най-големия разцвет на империята си, в по-голямата си част се намираха извън границите на симулацията — тяхна столица и най-голям град беше Богота, също както в реалния свят. — Той забеляза озадаченото изражение на Рени и се помъчи да поясни:

— Муиска ли? Може би са ви известни като чибча, но това е по-скоро името на езиковата група, не на народа, Не сте чували за тях, така ли? — И въздъхна като грънчар, принуден да работи с некачествена глина. — Във всеки случай в симулацията има по-малко от два милиона хуманоидни инструменти, а останалият свят, в който Темилун съществува, е просто крайно сложна система от алгоритми с телеморфно представяне. — Той се намръщи. — Казахте, че идвате от Аракатака, нали? Това, виждате ли, е много близо до северната граница на света, както бихме могли да кажем. Не че щяхте да видите края на симулацията — тя не е толкова примитивна! Щяхте да видите водата, разбира се, и някаква илюзия за земя отвъд нея.

— Значи цялата тази мрежа — този Адърланд — е съставена от подобни места? — попита Мартин. — От мечтите и суетите на богаташи?

Атаско сякаш не се обиди.

— Предполагам, въпреки че не съм излизал често от собственото си владение — което не е за чудене, ако се замислите колко кръв и пот съм вложил тук. Някои от другите владения са… е, аз лично ги намирам за оскърбителни, но тъй както нашите домове трябва да са бастиони на личния ни живот, такива трябва да бъдат и нашите светове. Никак няма да съм доволен, ако някой дойде и започне да ми обяснява как да управлявам Темилун.

Рени наблюдаваше непознатия в черно, който подчертано не обръщаше никакво внимание на никого. Дали той беше призован също като нея? Защо? Какъв беше смисълът да се събират хора в дразнещо егоистичното виртуално кралство на Атаско? И кой, по дяволите, беше Селърс?

Мислите на Рени бяха прекъснати — вратите се отвориха тежко, за да пропуснат още няколко души. Единият като че ли беше задържан от полицията, защото и от двете му страни бяха застанали стражи с наметала, но после Рени разбра, че те му помагат да ходи. Настаниха го на един стол и той се преви като болно дете, което изглеждаше странно, защото използваше невъзможно мускулестото, развито тяло на олимпийски гимнастик. По-дребничкият му приятел се сгуши до него и сякаш му говореше насърчително. Те двамата и третият, който използваше лъскаво роботоподобно тяло, останаха, а стражите излязоха. Боливар Атаско отиде да ги поздрави.