Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Сърцето на мистър Пикуик се сви: двамата мъже имаха невероятно окаян вид. Бързият, неволен поглед, който Джингл хвърли към донесеното от Джоб неголямо парче сурово овнешко месо, говореше по-красноречиво за бедственото им положение, отколкото биха го сторили двучасови обяснения. Мистър Пикуик се обърна благо към Джингл и каза:

— Бих искал да говоря с вас насаме. Ще излезете ли с мен един миг?

— Разбира се — рече Джингл и тутакси се изправи. — Не ще отидем далече — няма опасност разходката да е предълга — паркът е с остри колове — красива местност — романтична, но не и обширна — отворена за широката публика — семейството си остава в града — домакинът страшно грижлив — много.

— Забравихте да си вземете жакета — рече мистър Пикуик, щом затвориха вратата след себе си и се упътиха към стълбището.

— О, не — отвърна Джингл. — Оставен — при мил роднина — чичо Том — нямаше как — трябва да се яде, знаете. Естествена потребност — и тъй нататък.

— Какво искате да кажете?

— Отиде, драги мой сър — последният жакет — нямаше как. Живях от чифт ботуши — цели две седмици. Копринен чадър — с дръжка от слонова кост — седмица — факт — честна дума — питайте Джоб — той знае.

— Живяхте три седмици от чифт ботуши и копринен чадър с дръжка от слонова кост! — ужаси се мистър Пикуик, който бе чувал за подобни неща само при корабокрушение или пък ги бе чел в „Констабълс миселъни“95.

— Истина — потвърди Джингл, като кимна с глава. — Заложната къща — тук са квитанциите — нищожни суми — почти нищо — всички мошеници.

— О! — рече мистър Пикуик, успокоен най-после от това обяснение. — Сега ви разбирам. Заложили сте си дрехите.

— Всичко — и тези на Джоб — до последната риза — няма значение — спестява прането. Нищо напоследък — оставаш в леглото — гладуваш — умираш. Анкета — малката морга — беден затворник — обикновено явление — да се потули — господата от съда — тъмничарите надзиратели — пази се в тайна — естествена смърт — съдът повелява — сиромашко погребение — тъй му се пада — всичко свършва — спуснете завесата.

Джингл даде това странно обобщение на очаквания жизнен път със свойствената си стремителност, като всячески си кривеше лицето, за да имитира усмивка. Мистър Пикуик веднага разбра, че дързостта му е привидна и когато го погледна направо — но не и без благост — в лицето, забеляза в очите му влага от сълзи.

— Добър човек — рече Джингл, като стисна ръката му и обърна главата си встрани. — Неблагодарно псе — детинско да се плаче — не мога да издържа — отвратителна треска — отслабнал — болен — гладен. Така ми се пада — но страх ужасно — много.

Не можейки повече да се преструва (а вероятно беше още по-тежко поради направените усилия), изпадналият странствуващ актьор седна на стълбите, закри лицето си в ръце и се разхлипа като дете.