Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Мина още един час, докато си вземе багажа…
Повдигнал учудено вежди, американският митничар я попита какво смята да прави с толкова много куфари.
— Ще ги направя на конфети! Лансирам нова модна линия!
— Please, miss… Be serious!
— Сериозна? Агентка съм на Бин Ладен и пренасям оръжие.
Отговорът никак не го развесели и той я отведе настрана в една кабинка, за да я поразпита по-подробно за заниманията й в компанията на двама свои колеги с вид на главорези, които я подложиха на безмилостен кръстосан разпит. Видя се принудена да даде името на Франк Кук, който преговаря половин час с двамата типове с вид на престъпници, за да я пуснат. Разбра, че в Америка човек не се шегува с представителите на реда, и го запомни. Щеше да й е обеца на ухото.
Затова, като видя изпратения от Франк Кук шофьор, вдигнал надписа с името й, въздъхна с облекчение, успокоена, че най-сетне получава дължимото внимание.
Помоли мъжа с каскета да я снима пред лимузината и изпрати снимката на майка си, да я успокои.
Удобно разположена на задната седалка, наблюдаваше прелитащите пред погледа й нюйоркски предградия, които с нищо не се различаваха от предградията на останалите мегаполиси. Пресичащи се във всички посоки сиви бетонни магистрали, малки къщички, унили, неугледни градинки, бейзболни игрища, оградени с телени мрежи, редици проскубан жив плет, огромни реклами за дамски тампони и газирани напитки. В лимузината беше много студено и тя разбра какво разбираха тук под думата „климатик“. Попита шофьора чувал ли е за глобалното затопляне и за икономиите, които се налага да се правят. Той я изгледа в огледалото за обратно виждане и я помоли да произнесе буква по буква всички тези сложни думи.
Минаха през тунела „Линкълн“ и стигнаха Манхатън.
Първото, което видя от града, беше едно чернокожо хлапе, седнало на тротоара, свито под сянката на едно дърво. Обвило с ръце кльощавите си крака, обути в бежови шорти, то трепереше от жега.
Тя изтананика „Ню Йорк, Ню Йорк“ и спонтанно продължи „Гари, Гари!“. Млъкна, смаяна, какво беше това? Сепна се. Със сигурност няма да се втурна да го търся! Ще изчакам да удари моят час… Няма да обикалям под прозорците му като майка ми под прозорците на Филип.
Със сигурност няма да го направя!
Лимузината пое покрай Хъдсън.
Ортанс се опитваше да си представи града през опушените стъкла на автомобила и веднага почувства, че ще й хареса. До слуха й долитаха яростни клаксони, високо горе се виждаха върховете на небостъргачите, ясно очертани на фона на синьото небе, мяркаха се празни складове, закотвен на кея военен кораб, кранове, червените светлини на светофарите примигваха над кръстовищата. Лимузината сякаш пореше натовареното движение на пътя и подскачаше по неравностите на шосето.
Най-после спряха пред едно здание с величествен вход. Тротоарът бе засенчен от опъната огромна бяла тента. Шофьорът я покани с жест да заповяда, той имаше грижа за куфарите.
Портиер в синя униформа стоеше на внушителната рецепция от светло, почти бяло дърво.
Представи се. Хосе Луис. Тя също се представи. Ортанс.
— Nice to meet you, Hortense…
— Nice to meet you, José Luis…
Почувства се част от града.
Той й съобщи номера на апартамента и на кой етаж се намира, след което й подаде връзка ключове.
Апартаментът й допадна от пръв поглед. Просторен, светъл, модерен. На четиринайсетия етаж. Огромна дневна трапезария, продълговата тясна кухня, напомняща по-скоро на лаборатория, и две обширни спални, всяка с отделна баня.
Франк Кук знаеше как да се отнася към хората, с които работеше.
Мебелировката напомняше луксозен хотел. Дълго бежово канапе, бежови фотьойли, кръгла маса със стъклен плот и четири стола, тапицирани с червена, лъскава изкуствена кожа. Стените бяха бели, украсени с графики, представляващи акостирането на пилигримите на Източния бряг, изграждането на първия град, Плимут, сцени от полския труд, молитви, общи трапези. От израженията им личеше, че пилигримите не са били хора на веселбата и шегите. Повечето бяха високи старци с бели бради и строги лица.
Луксозен апартамент с изглед към парка и безброй небостъргачи на хоризонта. Почувства се като принцеса, примабалерина, Коко Шанел, в душата й се надигна желание да извади моливи, скицници и бои и веднага да се залови за работа, моментално.