Гаснещ зрак [bg]

— Познавах един мъж само с една ръка — продължи Сандалат. — Оставяше ми камъчета, в едно тайно място. Оставяше ми камъчета и ми остави момче. Но ти знаеш това, Вренек. Познаваш Орфантал. Изхвърлих го, цялото загърнато в една история, за която не исках никой да знае. Не че ми помогна много. Защото това правят мъжете и жените във високите треви.

Седнала до Вренек, архиварят, Сорка, се покашля и посегна за лулата си.

— Спомени, които е най-добре да запазите за себе си, мисля, милейди, предвид настоящата компания. — Извади топче ръждивец, разтроши го и го натъпка в почернялата чашка на лулата.

Отвън грубият дъх на Домашните мечове обкръжаваше друсащия впряг — мъже и жени го бутаха през дълбокия сняг, покрил разкаляния път. Бойните коне се бореха с неудобните яреми и всички спорове отпреди две нощи, когато воловете бяха заклани, за да се нахранят всички, сега се върнаха в ума на Вренек, докато слушаше как Сетил придумва с плачлив глас обидените животни.

— Тя ме нарече дете, когато родих Орфантал — каза Сандалат на Сорка. — Дете да роди дете.

— Все пак. — Блеснаха искри, блъвна дим, издигна се, а след това се отнесе навън между капаците на прозореца.

— Капитан Айвис ме разсъблече.

Сорка се закашля.

— Моля?

Вренек погледна лицето на бебето, сгушено толкова сладко в кожената си завивка. Толкова малко време беше минало, толкова редки бяха случаите, когато майката му предлагаше гръдта си, и въпреки това момиченцето, Корлат, беше наддало двойно — или така поне твърдеше хирургът Прок. Сега Корлат спеше, както обикновено, кръглото ѝ личице черно като мастило, косата ѝ — вече гъста и дълга.

— Беше горещо — продължи Сандалат. — Ръцете му по мен… толкова нежни…

— Милейди, умолявам ви, някоя друга тема.

— Нищо не можеше да се направи. Това трябва да бъде разбрано от всеки заинтересован. Стаята е безопасна, единственото безопасно място на света, горе по стълбите — шляп шляп шляп, вървят босите крака! Нагоре и нагоре до черната врата и месинговата брава, и после вътре! Плъзгаш резето, тичаш до прозореца! Надолу и надолу пада погледът, до всички хора долу, към моста и онази черна черна черна вода!

Корлат се размърда неспокойно и отново се отпусна.

— Лорд Аномандър беше по-храбър тогава — каза Сандалат, по-грубо.

Сорка изсумтя.

— Магията може да лиши от мъжество и най-добрите от тях, милейди. Не вдигна ли азатанаят възпираща ръка? Неправилно укорявате Първия син.

— Горе в кулата, там ще сме в безопасност, където пламъците не могат да стигнат до нас.

Корлат отвори очи, взря се в очите на Вренек и той усети горещина на лицето си. Тези очи, толкова големи, толкова тъмни, толкова вещи, го потресоха, както правеха винаги.

— Милейди, тя е будна. Няма ли да я вземете?