Златната клонка

Гиляките, тунгуска71 народност от Източен Сибир, имат всяка година през януари подобен празник. „Мечката е обект на нежни грижи от страна на цялото село и играе главна роля в религиозните им обреди.“ Застрелват стара мечка и отглеждат мечето, но не го кърмят. Когато порасне достатъчно голямо, извеждат го от клетката и го влачат из селото, но първо го водят на брега на реката, защото това осигурява много риба за всяко семейство. После развеждат животното из всички къщи, където му предлагат риба, ракия и т.н. Някои хора се хвърлят по очи пред него. Смята се, че посещението на мечката носи благодат, а ако тя подуши предложената й храна, я благославя. Но през цялото време дразнят и безпокоят, мушкат и гъделичкат животното, за да е навъсено и гневно. След като го разведат из всички къщи, завързват го за колче и го убиват със стрели. Тогава му отсичат главата, накичват я със стърготини и я слагат на масата, където е наредена гощавка. Там я молят за прошка и й се прекланят. След това изпичат месото и го изяждат в специални съдове с фина резба по тях. Не ядат сурово месо и не пият кръвта като айните. Последни изяждат мозъка и червата, а черепът, все още посипан с талаш, поставят на дърво близо до къщата. Най-накрая хората от двата пола пеят и танцуват в редици, подражавайки на мечки.

През януари 1856 г. руският пътешественик Л. фон Шренк и спътниците му присъствували на такъв празник в гиляшкото село Тебеч. От изчерпателното описание на обреда можем да разберем някои подробности, които са останали незабелязани във вече обобщените от мен по-кратки описания. Според руския пътешественик мечката играе голяма роля в живота на всички народи, населяващи района на р. Амур от Сибир чак до Камчатка, но никъде нейното значение не е така голямо както при гиляките. Огромните размери, до които достига животното по долината на р. Амур, неговата засилена от глада свирепост и честотата на появяването му се съчетават, за да го направят най-страшното хищно животно в областта. Нищо чудно при това положение, че въображението на гиляките е в плен на мечката и те я заобикалят жива или мъртва, с ореол от суеверен страх. Така например смятат, че ако някой гиляк падне в борбата си с мечка душата му преминава в нейното тяло. Но вкусовите усещания от мечето месо привличат гиляките непреодолимо към това животно, особено когато то е държано известно време затворено и е угоявано с риба, която, според тях, придава на месото му особено приятен вкус. Но за да се радват на този деликатес безнаказано, смятат за необходимо да изпълнят дълга поредица от обреди, с намерението да заблудят живата мечка с прояви на преклонение и да умилостивят гнева на мъртвото животно с уважението, което оказват на напускащата го душа. Проявите на уважение започват веднага след залавянето на животното. Довеждат го триумфално, слагат го в клетка и цялото село се изрежда да го храни. Защото, макар да е заловена или купена от един човек, тя принадлежи в известен смисъл на цялото село. С нейното месо си устройват общо угощение и затова всички трябва да допринесат за издръжката й. Колко време мечката ще стои в клетката зависи от възрастта й. Възрастните мечки се държат само няколко месеца, мечетата стоят докато отраснат напълно. Дебелият слой мазнина на пленената мечка е признак, че празненството трябва да започне, а то винаги става през зимата, обикновено през декември, но понякога и през януари или февруари. Както съобщава руският пътешественик, по време на празненствата, които продължили няколко дни, убили и изяли три мечки. Много пъти устройвали шествия с животните, принуждавали ги да влизат във всяка къща, където им предлагали храна като признак на уважение и за да им покаже, че са добре дошли. Но преди да поведат животните на обиколка, гиляките скачали пред тях на въже и както е склонен да вярва Л. фон Шренк, в тяхна чест. През нощта, преди да ги умъртвят, водили мечките на дълга разходка по леда на скованата река. Тази нощ никой в селото нямал право да спи. На следния ден повеждали животното отново надолу по стръмния бряг на реката и го карали да обиколи три пъти дупката в леда, от която жените от селото вадели вода, отвеждали го на определено място недалеч от селото и го убивали със стрели. Мястото на жертвоприношението или екзекуцията било отделено като свещено и заобиколено с тоягите, от чиито върхове висяла навита обелената кора. За гиляките, също както и за айните, тези тояги са вечните символи, които съпровождат всички религиозни обреди.