Златната клонка

Но в случая ни интересува мечият празник на айните. Към края на зимата хващат мече и го отвеждат в селото. Ако е малко, кърми го някоя жена, но ако няма подходяща, му дават да яде от ръка или му сдъвкват храната. През деня то си играе из колибите с децата и към него се отнасят с голяма любов. Но когато мечето порасне и може да нарани или да одраска хората с прегръдките си, затварят го в здрава дървена клетка и го държат там две или три години, хранят го с риба и просена каша, докато дойде време да го умъртвят и изядат. Но „особено силно впечатление прави фактът, че не отглеждат младото мече, за да си осигурят хубаво ядене; по-скоро то е фетиш, дори нещо по-възвишено“.

На о. Йезо обикновено чествуват празника през септември или октомври. Но преди да настъпи той, айните се извиняват на боговете си, настояват, че са се отнасяли с мечето добре, докато са могли, че повече не могат да го хранят и са принудени да го убият. Човекът, който дава мече угощение, кани роднини и приятели, а в по-малките села почти всички вземат участие в гощавката, дори канят гости от далечни села и те обикновено се отзовават, привлечени от перспективата да се напият за чужда сметка. Поканата има горе-долу следната форма: „Аз, еди-кой си, се готвя да принеса в жертва сладкото малко божествено същество, което живее в планините. Мои приятели и господари, елате на угощението, така заедно ще изпитаме голямото удоволствие да изпратим божеството. Елате!“ Когато пред клетката се съберат всички хора, избран за целта оратор се обръща към мечката и й казва, че имат намерение да я изпратят при прадедите й. Той я моли да го извини за това, което се готвят да направят, изразява надежда, че тя няма да се разгневи, утешава я, като я уверява, че заедно с нея на дългия път ще бъдат изпратени много свещени инау и много питки и вино. Една от тези речи, изслушана от г. Бачелър, прозвучала така: „О, ти божествена, ти си изпратена на този свят, за да можем да ходим на лов за теб. О, ти скъпоценно мъничко божество, ние те почитаме. Моля те, бъди така добра и чуй нашата молитва. Хранихме те и те отгледахме с много усилия и мъка, защото много те обичаме. Сега, като стана голяма, се готвим да те изпратим при майка ти и баща ти. Моля те, когато отидеш при тях, разкажи им хубави неща за нас, разкажи им колко добри сме били с теб. Бъди така добра и се върни, та отново да те принесем в жартва.“ Връзват мечката с въжета, извеждат я от клетката и я обсипват с тъпи стрели, за да я накарат да побеснее. Когато се изтощи от безплодни напъни, връзват я на кол с пристегната муцуна, слагат врата й между две летви, притискат ги една към друга с все сила и всички помагат да удушат животното. Освен това добър стрелец пуска в сърцето й стрела, но така, че да не пролее кръв, защото ако на земята капне и капка кръв, това вещае голямо нещастие. Случва се обаче мъжете да изпият топлата кръв на мечката, „та храбростта и другите добродетели, които притежава, да преминат у тях; в други случаи размазват кръвта по себе си и по дрехите си, за да си осигурят успеха в лова. Одират удушеното животно и отрязват главата му, слагат я на източния прозорец на къщата и там поставят под муцуната от собственото му сурово месо, заедно с паница сварено месо, просени кнедли и сушена риба. След това отправят молитви към мъртвото животно и между другото го канят, след като отиде при татко и мама, да се върне на този свят, за да могат отново да го отгледат и да го принесат в жертва. Когато сметнат, че мечката е свършила да яде от своето месо, мъжът, който ръководи церемонията, взема паницата със свареното месо, покланя й се и разделя съдържанието между всички присъствуващи. От нея трябва да хапне по мъничко всеки, млад и стар. Паницата наричат «паница на жертвоприношението», защото непосредствено преди това са я предложили на мъртвата мечка. Когато сварят останалото месо, разпределят го по същия начин и всеки трябва да хапне поне по трошица, защото ако не хапне, това ще е равносилно на отлъчване — би означавало отстъпникът да се постави извън обществото на айните. По-рано правилото било на банкета да се изяде всичкото месо на мечката, но сега то е смекчено. Главата, отделена от кожата, набучват на висока върлина, край свещените инау извън къщата, където стои, докато от нея остане само голият бял череп. Така набучените черепи са обект на обожание не само по време на празника, но много често и докато не се разпаднат. Айните уверили г. Бачелър, че духовете на животните, които те обожават, се намират в черепите и затова към тях се отнасят като към «божествени защитници» и скъпоценни божества“.