Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Подреждат и украсяват къщите, за да посрещнат кожите на мечките, които не са отделени от главите, но не ги внасят през вратата, а през някой прозорец. След това ги окачват на нещо като скеле срещу огнището, където ще се приготвя месото. При гиляките мечото месо се вари само от най-старите мъже и това е тяхна привилегия; жените и децата, младите мъже и момчетата не участвуват в тази работа. Задачата се изпълнява без никакво бързане, тържествено и церемониално. В описания от руските пътешественици случай връзвали и около котела дебел венец от талаш, а после го пълнели със сняг, защото е забранено мече месо да се вари с вода. Междувременно, точно под муцуната на мечките окачвали голямо, богато украсено с фигури и резба дървено корито, от едната му страна била изрязана в релеф мечка, а от другата голяма жаба. Когато нарязвали труповете, поставяли една по една лапите на земята пред главите, сякаш искали разрешение да започнат да ги варят, а свареното месо вадели от котела с желязна кука и го слагали пред тях, та първи да опитат собственото си месо. Нарязвали сланината на ивици и я окачвали пред главите, а сетне я оставяли пак пред тях в малко дървено корито. Най-накрая нарязвали вътрешните органи и ги нареждали в малки съдове. В същото време жените правели бинтове от многоцветни парцали и след залез слънце ги навивали около муцуните на мечките, точно под очите, „за да попият сълзите, които текат от очите им“.
След като се изпълни церемонията с поливането на сълзите на бедните мецани, се залавят здравата с изяждането на месото им, но преди това изяждат бульона, в който то е варено. Дървените купи, чинии и лъжици, с които гиляките ядат в такива случаи мечето месо, са винаги направени специално за целта и се използуват само тогава; те са грижливо украсени с изрязани фигури на мечки и други неща, свързани с мечките яли празника, и хората не искат да се разделят с тях, защото изпитват силен суеверен страх. След като бъдат напълно оглозгани, кокалите се връщат в котела, където са варили месото, а когато приключи празничната гощавка, един старец застава на вратата на къщата с клон от ела в ръце и потупва леко на излизане хората, които са яли от месото или мазнината на мечката, може би като наказание за това, че са се отнесли по този начин с обожаваното животно. След обяда жени изпълняват странен танц. Играят една по една, като заемат с горната част на тялото си най-невероятни положения, а в ръцете си държат клон или нещо като дървени кастанети. Останалите жени акомпанират, като удрят с тояги по стените на къщата. Фон Шренк смята, че след като месото е изядено, най-старите хора отнасят костите и черепа на определено място в гората, недалеч от селото. Там погребват всички кости с изключение на черепа. После отсичат младо дърво на петнадесет-двадесет сантиметра от земята, разцепват пънчето и слагат черепа в разцепеното дърво. Когато тревата порасне, черепът изчезва от погледа и това е краят на мечката.
Лео Щернберг ни дава друго описание на мечия празник на гиляките. То съвпада до голяма степен с изложените по-горе, но заслужава да се отбележат някои детайли. Според г. Щернберг празникът обикновено се устройвал в чест на поминал се роднина — наследникът му купува или улавя мече и го храни две или три години, докато стане готово за жертвоприношение. Само някои изтъкнати гости (нар-хи) имат привилегията да ядат месото на мечката, докато домакинът и членовете на неговото семейство ядат бульона; по този случай се приготвят и изяждат огромни количества бульон. Почтените гости (нар-хи) трябва да са от рода, в който са се омъжили дъщерите и другите жени от рода на стопанина; на един от тези гости, обикновено зетя на домакина, се дава задачата да убие мечката със стрела. Кожата, главата и месото на убитото животно се внасят в къщата през отдушника за дима, а не през вратата, под главата слагат пълен със стрели колчан, а до нея — тютюн, захар и други храни. Предполагат, че в далечното пътешествие душата на мечката отнася със себе си душите на тези неща. За сваряването на мечото месо се използува специален съд и огънят трябва да се запали със свещен камък и огниво, които принадлежат на рода, предават се от поколение на поколение и никога не се използуват за друго. Пред главата на мечката слагат в специален съд по малко от сготвените за събраните хора гозби и това се нарича „хранене на главата“. След като убият мечката, принасят в жертва по двойки мъжки и женски кучета. Преди да ги удушат, ги хранят и канят да отидат при господарите си на най-високата планина, да си сменят кожите и да се върнат на следващата година в образа на мечки. Душата на покойната мецана се упътва към същия бог, който е и бог на прастарата гора. Тя се отправя натам натоварена с дарове, придружена от душите на кучетата и душите на свещените издялани тояги, които заемат особено видно място в обреда-