Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Почти по същия начин постъпват и голдите72, съседи на гиляките. Те ходят на лов за мечки и ги убиват, но понякога хващат жива мечка и я държат в клетка, хранят я добре и я наричат свой син и брат. Но на голям празник я извеждат от клетката, развеждат я насам-натам с всички признаци на внимание, а накрая я убиват и изяждат. „После окачват на дърво черепа, челюстите и ушите й като противодействие срещу зли духове, а месото изяждат с голямо удоволствие, защото смятат, че всеки, който хапне от него, придобива енергия за лов, става храбър.“
Орочите, друга тунгузка народност от района на р. Амур, имат еднотипни мечи празници. Всеки, който улови мече, смята за свое задължение да го отглежда в клетка около три години, за да може в края на този период да го убие публично и да изяде месото му с приятели. Тъй като, макар и организирани от отделни хора, празниците са публични, всички се стараят да уредят нещата така, че във всяко село на орочи да има по един такъв празник през годината. Когато изведат мечката от клетката, мъкнат я вързана с въжета от колиба на колиба; придружават я въоръжени с копия, лъкове и стрели хора. Във всяка колиба черпят мечката и водачите й с по нещо хубаво за ядене и пиене. Това продължава няколко дни, докато бъдат посетени всички колиби не само в това, но и в съседното село. Тези дни са отделени за забави и шумно веселие. После връзват мечката за дърво или някой кол и тълпата я убива със стрели, след което изпичат и изяждат месото й. При орочите от р. Тунджа жените участвуват в мечите празници, докато при орочите от р. Ви жените не бива да се докосват до месото на мечката.
Едва ли може да се прави разлика между начина, по който тези племена се отнасят към пленените мечки и култа им към тях. Да вземем за пример молитвите към нея докато е жива и след като я умъртвят, предлаганата й храна, включително част от собствената й плът, която поставят пред главата на животното, обичаят на гиляките да развеждат живата мечка по реката, за да им осигури улов на риба, и това, че я мъкнат от къща на къща, за да може всяко семейство да получи нейната благословия, също както в Европа разнасят напролет Майското дръвче, или представителя на дървесния дух от врата на врата, за да разпръсне сред всички новия заряд от енергия на възраждащата се природа. Освен това обичаят да се взема участие в изпиването на кръвта и изяждането на месото на мечката и особено обичаят на айните да разделят съдържанието на свещената чаша, сложена пред мъртвото животно, напомнят много за причастие; предположението се потвърждава и от практиката на гиляките да имат специални съдове за месото и да го варят на огън, запален със свещен камък и огниво, които никога не използуват за други цели. Нещо повече, преподобният Джон Бачелър, нашият главен източник на сведения за религията на айните, откровено описва като култ церемониалното уважение, отдавано от тях на мечката и твърди, че без съмнение тя е един от боговете им. И наистина, когато говорят за нея, те системно употребяват думата „камуи“ (бог). Но както посочва сам г. Бачелър, тази дума се употребява с различни отсенки на значението и за множество предмети, така че не можем със сигурност да правим извода, че щом я използуват за мечката, действително смятат животното за божество. Нещо повече, изрично ни се казва, че айните от о. Сахалин не смятат мечката за божество, а само за пратеник на боговете и това се потвърждава от посланието, което тя трябва да отнесе след смъртта си. Очевидно за гиляките мечката е посланик, изпратен с дарове при Бога на планината, от когото зависи благоденствието на хората. В същото време те се отнасят към животното така, сякаш то стои по-високо от човека, дори сякаш е дребно божество, чието присъствие в селото разпръсва благодат, докато го хранят и гледат, а най-вече то пази от тълпите зли духове, които непрекъснато дебнат хората, крадат нещата им и разрушават телата им с болести и зарази. Освен това, като пият прясната кръв на мечката, гиляките, айните и голдите смятат, че ще придобият известна част от нейните големи способности, особено смелостта и силата й. Нищо чудно, че се отнасят с най-голямо уважение и обич към такъв голям благодетел.
Известна светлина върху това двойнствено отношение на айните към мечката може да хвърли сходното им отношение към някои други създания. Например те смятат бухала за добро божество, което предупреждава с писъка си хората за надвисналата над тях опасност и ги защищава от нея. Затова го обичат, вярват му и дълбоко го почитат като божествен посредник между хората и Създателя. Различните имена, които употребяват за него, са показателни както за божествената му природа, така и за посредническата му роля. Винаги когато им се удаде случай обаче, те ловят тези птици, държат ги в кафези, обръщат се към тях с гальовни названия като „любим бог“ и „мило мъничко божество“. Но идва момент, когато удушват милото мъничко божество и го изпращат в качеството му на посредник да отнесе послание до по-висшите богове или до самия Създател. Ето каква форма приема молитвата, която отправят към бухала, когато предстои да го принесат в жертва: „Любимо божество, отгледахме те, защото те обичаме и сега се готвим да те изпратим при баща ти. Ето, предлагаме ти храна, инау, вино и питки; занеси ги на родителя си и той ще е много доволен. Когато отидеш при него, кажи: «Живях дълго сред айните, където ме отгледаха майка и баща айни. Сега идвам при теб. Нося ти разни хубави неща. Докато живях при айните, видях много беди. Видях как хората бяха обхванати от демони, ранени от диви животни, смазани от срутване или пострадали при корабокрушение, а много бяха нападнати и от болести. Хората са в голямо затруднение. Татко, чуй ме и побързай да обърнеш поглед към айните и да им помогнеш.» Ако го направиш, баща ти ще ни помогне.“
72
Предишното название на нанайците. — Бел. пр.