Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Малко след шест дойде сивият изгрев, който почти не приличаше на изгрев. От сивото небе валеше бял сняг и падаше върху сиво-белия свят. Дейви беше толкова щедро обсипан със сняг, сякаш някой бе поръчал да му направят восъчна фигура и това беше гипсовата отливка за нея.

През целия ден поредица от пощенски коне се трудиха да влачат каретата през снега и вятъра. Поредица от странноприемници предлагаха горещи напитки и кратко убежище от лошото време. Дейви и Чайлдърмас в качеството си на кочияш и ездач несъмнено бяха най-изтощени от всички, но имаха най-малка полза от тези почивки: обикновено те ги прекарваха в конюшнята, където спореха със съдържателя за конете. В Грантъм ханджията вбеси Чайлдърмас, като му предложи да наеме напълно сляп кон. Чайдърмас се кълнеше, че няма да го вземе, ханджията на свой ред се кълнеше, че това е най-добрият му кон. Нямаше голям избор и накрая го наеха. По-късно Дейви каза, че това е прекрасно животно, работливо и много послушно поради факта, че освен напътствията па кочияша няма друг начин да разбере накъде да върви и какво да прави. Самият Дейви издържа до „Нюкасъл Армс“ в Тъксфорд и там се наложи да го оставят. Той бе карал повече от сто и тридесет мили и както каза Чайлдърмас, беше толкова уморен, че не можеше да говори. Чайлдърмас нае пощенски кочияш и те продължиха пътя си.

Час преди залез слънце снегът спря да вали и небето се проясни. На голите полета легнаха дълги синьо-черни сенки. Пет мили след Донкастър те минаха покрай странноприемница на име „Червената къща“ (заради боядисаните в червено стени). На ниското зимно слънце тя сияеше като окъпана в пламъци. Каретата измина няколко метра и спря.

— Защо спряхме? — извика отвътре мистър Норел.

Лукас се наведе от капрата и изкрещя нещо в отговор, но вятърът отнесе гласа му и мистър Норел не чу какво казва.

Чайлдърмас беше слязъл от пътя и яздеше през полето. Цялото поле гъмжеше от гарвани. Докато яздеше, те се вдигаха във въздуха с пискливо грачене. В далечния край на полето се виждаше старинен плет с дупка по средата и два големи джела от двете й страни. От дупката започваше друг път или пътека, оградена с плетове. Чайлдърмас спря и се огледа. Колебаеше се. После тръсна юздите и конят му мина между храстите, тръгна по пътеката и се изгуби от поглед.

— Тръгна по пътя на феите! — извика разтревожен мистър Норел.

— O! — възкликна Ласелс. — Това път на феите ли е?

— Да, да! — отвърна мистър Норел. — Този е един от най-прочутите. Казват, че свързва Донкастър и Нюкасъл през две цитадели на феи. Те зачакаха.

След около двадесет минути Лукас слезе от капрата.

— Колко още ще стоим тук, сър? — попита той.

Мистър Норел поклати глава.

— Нито един англичанин след Мартин Пейл не е прекрачвал границите на Феерия от триста години насам. Напълно възможно е никога повече да не се върне. Може би…

Точно в този момент Чайлдърмас се появи от дупката в плета и в галоп прекоси полето.

— Е, вярно е — каза той на мистър Норел. — Пътищата към Феерия са отворени.