Джонатан Стрейндж и мистър Норел

С поредица от гримаси, изразяващи дълбока погнуса, Ласелс се зае да развързва възелчетата. Когато свърши, отвори кутийката. Секунда мълчание.

— Ама че сте глупак — отбеляза Ласелс, затвори с трясък капака на кутийката и я прибра в джоба си.

— О! Но аз трябва да… — започна Дролайт, като безуспешно протягаше ръце нагоре.

— Казахте, че посланията са три. Кое е последното?

— Не мисля, че ще го разберете.

— Какво? Вие го разбирате, но аз няма да мога? Сигурно доста сте поумнели в Италия.

— Не това имах предвид.

— Тогава какво имахте предвид? Казвайте бързо. Този разговор започна да ми дотяга.

— Стрейндж каза, че дървото говори на камъка. Камъкът говори на водата. Каза, че магьосниците могат да се учат на магия от горите, скалите и така нататък. Каза, че старите съюзи на Джон Ъскглас са още в сила.

— Джон Ъскглас, Джон Ъскглас! Как ми омръзна да слушам това име! Но напоследък всички безспирно го повтарят. Дори Норел. Не разбирам защо: няма го от четиристотин години.

Дролайт отново протегна ръка. — Върнете ми кутийката. Трябва да…

— Какво, по дяволите, ви става? Не разбирате ли? Посланията ви никога няма да бъдат доставени — освен това до Норел, а него ще доставя аз.

Дролайт нададе тревожен вой.

— Моля ви, моля ви! Не ме карайте да го подвеждам! Не разбирате. Той ще ме убие! Или по-лошо!

Ласелс разпери ръце и се огледа, сякаш приканваше гората да стане свидетел на това нелепо изказване.

— Наистина ли вярвате, че ще ви позволя да унищожите Норел? Сиреч да унищожите мен?

— Вината не е моя! Не е моя! Не смея да оспорвам заповедите му!

— Жалък червей! Какво търсиш между двама души като Стрейндж и мен? Ние ще те смажем.

Дролайт издаде звук, подобен на уплашено скимтене. Погледна Ласелс със странни помътнели очи. Сякаш искаше да каже нещо. После с изненадваща бързина се обърна и побягна между дърветата.

Ласелс не си направи труда да го последва. Той просто вдигна един от пистолетите си, прицели се и стреля.

Куршумът уцели Дролайт в бедрото и мигновено образува мокро червено цвете от кръв и плът сред сиво-бялата гора. Дролайт изкрещя и падна с трясък в едни храсти. Опита се да продължи напред с пълзене, но кракът му беше безжизнен, а освен това храстите го дърпаха за дрехите и той не можеше да се освободи от тях. Обърна глава и видя Ласелс да върви към него: страхът и болката изкривиха чертите му до неузнаваемост.

Ласелс стреля с втория пистолет.

Лявата половина на главата на Дролайт се пукна като яйце или портокал. Той се сгърчи няколко пъти и остана неподвижен.

Макар че нямаше кой да го види и макар че кръвта блъскаше в ушите му, в гърдите му, в цялото му тяло, Ласелс не си позволи да покаже и най-малкия признак на вълнение: стори му се, че това не би подхождало на един джентълмен.

Той имаше лакей, който обичаше да чете историите за убийства и обесвания в „Нюгейт Календар“ и „Малифактърс Реджистър“. Понякога Ласелс за развлечение прелистваше някоя от тези книги. Историите в тях имаха една характерна особеност: убиецът, колкото и смело да се държеше по време на убийството, скоро след това се поддаваше на емоции, които го караха да действа по странен, неразумен начин и винаги водеха до неговата гибел. Ласелс не вярваше в правдивостта на тези истории, но за по-сигурно потърси у себе си признаци на угризения или страх. Не откри нищо. Всъщност основната мисъл в главата му беше, че малко неща на света са по-грозни от това. „Наистина — помисли си той, — ако преди три-четири години Дролайт знаеше, че ще стигне дотук, сам щеше да ме помоли да го убия.“