Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Ласелс се засмя.

— На ваше място бих предпочел да не ходя там. Дълговете ви може и да са платени — аз лично ги платих, — но Лондон е пълен с хора, които ви мразят и биха направили всичко възможно да ви напакостят.

Дролайт гледаше, сякаш не разбираше и дума от това. Той закрещя с пронизителен глас:

— Но аз нося заръки от магьосника! Имам да предам послания на куп хора! Трябва да тръгна веднага! Не бива да отлагам нито час повече!

Ласелс се намръщи.

— Пиян ли сте? Бълнувате ли? Норел не ви е молил да предавате нищо на никого. Ако имаше задачи за вас, щеше да ви ги предаде чрез мен, а и впрочем…

— Не Норел. Стрейндж!

Ласелс застина неподвижно на седлото. Конят пръхтеше и пристъпяше, но конникът изобщо не помръдваше. После Ласелс заговори с опасно тих глас:

— Какво говорите, за Бога? Стрейндж! Как смеете да ми говорите за Стрейндж? Съветвам ви занапред да мислите по-внимателно, преди да говорите. Вече ми е достатъчно неприятно. Мисля, че инструкциите ви бяха съвсем ясни. Трябваше да останете във Венеция до заминаването на Стрейндж. Но вие сте тук. А той е там.

— Нищо не можех да направя! Трябваше да замина! Вие не разбирате. Аз го видях и той ми каза…

Ласелс махна с ръка.

— Нямам желание да водя този разговор насред пътя. Да влезем в гората.

— В гората! — малкото цвят, останал по лицето на Дролайт, изчезна. — О, не! За нищо на света! Няма да вляза там! Не ме молете!

— Какво искате да кажете? — Ласелс се огледа, по-малко самоуверен отпреди. — Стрейндж е накарал дърветата да ни шпионират?

— Не, не. Не е това. Не мога да го обясня. Те ме дебнат. Познават ме! Не мога да вляза!

Дролайт нямаше думи, с които да опише преживяното. Той размаха ръце, сякаш се опитваше да покаже на Ласелс реките, които се бяха сгушили в краката му, дърветата, които го бяха пронизали, камъните, които му бяха служили за сърце, дробове и стомах.

Ласелс вдигна камшика си.

— Нямам никаква представа за какво говорите — той подкара коня си към Дролайт и размаха камшика.

Бедният Дролайт никога не се бе отличавал с голяма смелост и с хленчене тръгна между дърветата. Ръкавът му се закачи за един храст и той изкрещя.

— О, тихо! — смъмри го Ласелс, — Някой ще си помисли, че тук става убийство. Те вървяха, докато стигнаха малка полянка. Ласелс слезе от коня си и го върза за едно дърво. Извади два пистолета от кобурите в седлото и ги пъхна в джобовете на палтото си. После се обърна към Дролайт.

— Значи сте видели Стрейндж? Добре — всъщност дори отлично. Бях убеден, че сте твърде страхлив, за да застанете пред него.

— Помислих, че ще ме превърне в нещо ужасно.

Ласелс с отвращение огледа мръсните дрехи и изнуреното лице на Дролайт.

— Сигурен ли сте, че не е успял?

— Какво? — попита Дролайт.

— Защо просто не го убихте? Там, в мрака? Били сте сами, предполагам? Никой нямаше да разбере.

— O, да. Какво по-лесно от това? Той е висок, умен, ловък и жесток. Аз — нито едно от изброените.

— Аз бих го направил — каза Ласелс.

— Наистина ли? Е, в такъв случай вървете във Венеция и опитайте.