Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Възбудата, оживила необичайно лицето на затворника, докато говореше, изчезна, когато той млъкна; и кършейки нервно и бързо сбръчканите си ръце, той се затътри вън от стаята.
— Направи засечка — с усмивка рече мистър Рокър. — А! Те са също кат слоновете. Усещат се от време на време и тогаз пощръкляват.
След тази крайно съчувствена забележка мистър Рокър се залови на работа тъй чевръсто, че за късо време стаята бе обзаведена с килим, шест стола, маса, кушетка, чайник и разни други потреби, всичко срещу умерен наем: двадесет и седем шилинга и шест пенса на седмица!
— А сега има ли още нещо да ви се услужи? — запита мистър Рокър, оглеждайки помещението с огромно задоволство, като весело подрънкваше предплатата за една седмица в свития си юмрук.
— Да, има — рече мистър Пикуик, потънал в мисли от известно време. — Има ли тук хора, които биха могли да се изпращат по поръчки и тъй нататък?
— Искате да кажете навънка? — уточни мистър Рокър.
— Да, хора, които могат свободно да излизат. Не затворници.
— Да, намират се — отвърна Рокър — Има един изпаднал чешит, приятелят му лежи в „бедната част“, та той на драго сърце ще свърши каквото и да е от този род. Пращат го за какво ли не от два месеца насам. Да ви го пратя ли?
— Да, моля — рече мистър Пикуик. — Не, чакайте, „бедната част“ ли казахте? Бих искал да я видя. И аз ще дойда с вас.
„Бедната част“ в затвора за длъжници, както показва названието, е мястото, където са затворени най-жалките и нещастни длъжници. Постъпилият в „бедната част“ арестант не плаща нито наем, нито нещо за съжителство. Таксите му при влизане и излизане от тъмницата са намалени по размер и той има право да получава своя оскъден дял от затворническа храна; а тя се обезпечава от оставените понякога в завещанието на милостиви хора незначителни дарения. Повечето от нашите читатели си спомнят, че до преди няколко години имаше един вид желязна клетка в зида на тъмницата „Флийт“, в която седеше някакъв явно недохранен човек, който разтърсваше от време на време своята касичка и подвикваше с тъжен глас: „Моля, не забравяйте бедните длъжници, моля, не забравяйте бедните длъжници!“ Приходът от тази касичка, ако имаше такъв, се разделяше между бедните затворници; а хората в „бедната част“ дежуреха поред на тази унизителна длъжност.
Макар този обичай да е отменен сега, а клетката — закована с дъски, окаяното положение и нищетата на тези хора си остават същите. Ние не им позволяваме повече да молят минувачите за милостиня и съчувствие на тъмничната врата; но за осведомление и възхита на идните поколения още търпим по страниците на нашия законник справедливи и благотворни постановления, които гласят: закоравелият престъпник да се храни и облича, а сиромахът длъжник да се остави да умре гладен и в дрипи. Това не е измислица. Надали би минала седмица, без във всеки от нашите затвори за длъжници да не умират по няколко души от бавна гладна смърт, ако не им идваха на помощ техните другари затворници.
Качвайки се по тясното стълбище, в подножието на което го остави Рокър, мистър Пикуик си мислеше за тези неща, докато най-сетне кръвта му кипна; и тъй развълнуван беше от размишленията по този въпрос, че се озова в помещението, към което го бяха упътили, без да знае точно нито где се намира, нито защо е предприел това посещение.
Общият изглед на стаята го накара да се опомни отведнъж. Но едва хвърлил поглед към някакъв човек, който седеше замислен пред прашното огнище, шапката му падна на земята и той остана като закован от изумление.
Да, в опърпани дрехи и без жакет; простата му памучна риза превърната в пожълтели дрипи; косата виснала над лицето; чертите променени от страдание и изтънели от глад — това беше Алфред Джингл: беше подпрял глава на ръката си, очите му гледаха втренчено огъня и целият му вид издаваше нищета и униние!
Близо до него, облегнат равнодушно на стената, стоеше як селянин, потупвайки с извехтял камшик високия ботуш, разкрасяващ десния му крак, докато левият бе мушнат в износен чехъл (защото той се обличаше спокойно, на етапи). Коне, кучета и пиене го бяха стремглаво довели дотам. На самотния му ботуш имаше ръждива шпора, с която той изрядко разсичаше въздуха, като едновременно удряше напето ботуша, издавайки звуците, с които ездачът подканя коня си. В този миг той си въобразяваше, че участвува в някакво бясно конно състезание с препятствия. Нещастникът! Той никога не се бе надбягвал на бърз кон със скъпи юзди, с половината от скоростта, с която се бе спуснал надолу по наклона, завършващ в тъмницата „Флийт“.