Зовът на барабана [bg]

— От Роджър ли е? — попитах без предисловия.

Тя ме погледна, сепването пролича ясно в очите ѝ и тогава видях как напрежението в раменете ѝ изчезва.

— Чудех се дали още можеш да го правиш — каза ми.

— Кое?

— Да ми четеш мислите. Почти се надявах да можеш. — Устата ѝ потрепна в опит за усмивка.

— Вероятно съм изгубила малко тренинг — отвърнах. — Но изчакай малко. — Посегнах и пригладих косата от лицето ѝ. Тя ме погледна, но някак гледаше през мен, не смееше да срещне очите ми. Козодой се обади от дълбоките зелени сенки.

— Всичко е наред, скъпа — казах тихо. — В кой месец си?

Тя въздъхна дълбоко. Лицето ѝ се отпусна от облекчение.

— Във втория.

Срещна очите ми и аз усетих лек прилив на негодувание, каквото усещах още от пристигането ѝ тук. Някога щеше да изпита облекчение заради детския си споделен страх, почти потушен, защото е споделила и знае, че има кой да се погрижи за това. Но сега това бе просто облекчение от споделената непоносима тайна; тя не очакваше да оправя нещата. Мисълта, че не мога да сторя нищо, по никакъв начин не възпираше ирационалното усещане за загуба, което изпитвах.

Стисна ръката ми, сякаш да успокои мен, после седна и се облегна на едно дърво, като протегна дългите си боси крака.

— Вече си разбрала?

Седнах до нея, не така грациозно.

— Предполагах; но не знаех дали знам, ако ме разбираш. — Като я гледах сега, ми се струваше очевидно; леко бледата кожа, промените в цвета ѝ, вглъбения поглед. Бях забелязала, но го отдавах на непознатата среда и напрежението — на прилива на емоции, когато ме бе открила и когато се срещна с Джейми; на тревогите за Лизи, за Роджър.

Последната тревога внезапно доби ново измерение.

— О, Господи! Роджър!

Тя кимна, бледа в жълтата сянка на кестеновите листа. Изглеждаше прежълтяла, и нищо чудно.

— Минаха почти два месеца. Трябваше вече да е тук — освен ако не се е случило нещо.

Пресмятах бързо наум.

— Два месеца и вече е почти ноември. — Листата под нас бяха меки и гъсти, кафяви и жълти, току-що паднали от дърветата. Сърцето ми се сви. — Бри… трябва да се върнеш.

— Какво? — Тя вдигна рязко глава. — Къде да се върна?

— През камъните. — Махнах развълнувано. — В Шотландия и обратно в бъдещето!

Тя се взираше в мен смръщила вежди.

— Сега? Защо?

Поех дълбоко дъх, в мен се бореха различни чувства. Притеснение за Бри, страх за Роджър, ужасна мъка за Джейми, който щеше да се раздели с нея твърде скоро. И за себе си.

— Можеш да преминеш бременна. Знаем това, защото аз го направих, когато бях бременна с теб. Но скъпа… не можеш да пренесеш бебе през… през… не можеш — довърших безпомощно. — Нали знаеш какво е. — Бяха минали три години от прехода ми през камъните, но още го помнех съвсем ясно.

Очите ѝ потъмняха, когато лицето ѝ посърна още повече.

— Не можеш да пренесеш дете през камъните — повторих, в опит да се овладея и да мисля логично. — Все едно да скочиш от Ниагарския водопад с бебе в ръцете. Трябва да се върнеш, преди да се е родило, или… — замълчах, пресмятах.