Зовът на барабана [bg]

— Ами… ами… тогава нищо. Той дойде при нея, хвана я за ръцете и каза, че трябва да излезе с него. Всички в кръчмата ги гледаха. Тя се издърпа, бяла като ризата ми, но ми каза, че всичко е наред, да съм чакала и тя ще се върне. И… и тогава излезе с него.

Лизи си пое бързо дъх и си избърса носа, който беше протекъл.

— И ти я пусна?

Прислужницата се сви от страх.

— О, трябваше да тръгна след нея, знам, че трябваше, сър! — проплака тя и лицето ѝ се сгърчи. — Но се страхувах, сър, и нека Бог ми прости!

Джейми с усилие овладя лицето си и заговори търпеливо.

— Да, добре. И какво стана после?

— Ами аз се качих горе, както тя ми каза, и легнах в леглото, сър, молех се от цялото си сърце!

— Е, много си ѝ помогнала, няма що!

— Чичо… — гласът на Иън бе тих, но не и колеблив, беше втренчил в Джейми кафявите си очи. — Тя е само малко момиче, чичо; направила е каквото е могла.

Джейми прокара ръка през косата си.

— Да, извинявай, момиче. Не исках да ти крещя. Но няма ли да кажеш вече какво е станало?

На бузите на Лизи се бяха появили две розови петна.

— Тя… тя се върна чак призори. И… и…

Джейми вече не издържаше и това вероятно си пролича на лицето му.

— Ами усетих миризмата му по нея — прошепна тя едва чуто. — Неговото… семе.

Вълната от гняв го свари неподготвен, заби се в гърдите и корема му като нажежена до бяло мълния. Той почти се задави, но я потисна с мъка, потуши я като въглени в огнище.

— Той е легнал с нея? Сигурна ли си?

Напълно ужасена от това, което ще каже, прислужницата успя само да кимне. Кършеше ръцете си в диплите на роклята си и я мачкаше усилено. Вече цялото ѝ лице беше червено и приличаше на доматите на Клеър. Не можеше да го погледне, бе свела глава и се взираше в земята.

— О, сър. Тя е с дете, не виждате ли? Сигурно е от него — тя беше девица преди туй. Той тръгна след нея… тя се страхуваше от него.

Внезапно той наистина видя и усети как космите по ръцете му настръхват. Есенният бриз нахлу студен през ризата му и гневът се превърна в гадене. Всички дреболии, които бе забелязал, всички половинчати мисли, на които не бе позволил да се надигнат към повърхността на съзнанието му, се сляха в логичен модел.

Външният ѝ вид и начинът, по който се държеше; в един миг жизнена, в друг умислена. Сиянието на лицето ѝ, което не се дължеше само на слънцето. Той знаеше как изглежда бременна жена; ако я бе познавал преди това, щеше да забележи промяната; но…

Клеър. Клеър знаеше. Мисълта се появи като студено убеждение. Тя познаваше дъщеря си и беше лекар. Трябваше да знае — и не му беше казала.

— Сигурна ли си? — Студ смрази гнева му. Той усещаше как нещо го пробожда в гърдите — опасен, назъбен предмет, който като че ли стърчеше във всички посоки.

Лизи кимна и се изчерви още повече, ако изобщо беше възможно.

— Аз съм ѝ прислужница, сър — прошепна тя, забила поглед в земята.

— Тя казва, че Бриана не е кървила от два месеца — добави делово Иън. Най-малък в семейството, той имаше няколко по-големи сестри и не беше така деликатен като Лизи. — Сигурна е.