Зовът на барабана [bg]

Миналата зима беше такава. Но в тази пустош се случваше и друго. Беше чувал истории за снеговалежи, които трупат по шест стъпки пелена, човек можел да потъне в долините, а ледът така стягал потоците, че мечка можела да мине по тях. Усмихна се малко мрачно при мисълта за мечки. Е, и една мечка щеше да им стигне за цяла зима, ако успееше да убие някоя. Кожата ѝ също нямаше да е излишна.

Мислите му се носеха бавно в ритъма на работата. Една част от тях бе смътно заета с думите на песничката „Татко отиде на лов“, докато другата си представяше много живо бялата кожа на Клеър, бледа и опияняваща като рейнско вино върху лъскавата чернота на мечата кожа.

— „Татко кожи ще ни донесе, да увием с тях малкото дете“ — промърмори си под нос.

Чудеше се колко ли точно е казала Клеър на Бриана. Техният тристранен разговор бе необичаен, но приятен; той и момичето още малко се смущаваха един от друг — и винаги се обръщаха по лични въпроси към Клеър, уверени, че тя ще предаде най-важното; тя беше техният преводач на този нов и смущаващ език на сърцето.

Колкото и да беше благодарен за чудодейната поява на дъщеря си, той искаше отново да люби жена си в собственото си легло. Вече ставаше твърде студено да го правят в бараката с билките или в гората — е, да се въргалят голи в огромните купчини жълти кестенови листа си имаше известен чар, макар и лишен от достойнство.

— Ами да — промърмори и се усмихна леко. — Кой ли пък се е загрижил за достойнството, когато прави това?

Погледна замислено към купчината дълги, прави борови трупи, които лежаха в единия край на поляната, а после към слънцето. Ако Иън се върнеше скоро, можеха да одялат и оформят десетина преди залез.

Остави за миг брадвата, отиде до къщата и започна да мери с крачки новата стая, която планираше, докато построи голямата къща. Бриана вече беше голяма жена — трябваше да си има свое място, за нея и за прислужницата. А ако така той си върнеше усамотението с Клеър, още по-добре, нали?

Чу някакво пукане сред сухите листа на двора, но не се обърна. Последва тиха кашлица, сякаш катеричка кихна.

— Госпожице Лизи — рече той, без да вдига очи от земята. — Хареса ли ви ездата? Сигурно сте прекарали добре у семейство Улам. — Къде бяха Иън и каруцата? Не я беше чул по пътя долу.

Тя не проговори, а издаде нечленоразделен звук, който го накара да се обърне и да я погледне изненадан.

Беше бледа, сбърчила лице като изплашена бяла мишка. Това не беше необичайно; знаеше, че я плаши с размерите си и с дълбокия си глас, и затова винаги ѝ говореше нежно, бавно, както би говорил на бито кученце.

— Да не е станало нещо, момиче? Да не е станало нещо с каруцата или с конете?

Тя поклати глава, все така безмълвно. Очите ѝ бяха почти кръгли, сиви като подгъва на калната ѝ рокля, а върхът на носа ѝ бе станал ярко червен.

— Иън добре ли е? — Не искаше да я тревожи повече, но тя започваше да го притеснява. Нещо се беше случило, със сигурност.

— Добре съм, чичо. Конете също. — Тих като индианец, Иън се появи иззад хижата. Отиде до Лизи и тя се хвана рефлексивно за ръката му.