![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз… аз нямаше да кажа нищо, сър — продължи измъчено момичето. — Само че когато го видях…
— Мислиш ли, че идва за нея, чичо? — прекъсна я Иън. — Трябва да го спрем, нали? — Гневът му вече ясно си личеше, бузите му бяха зачервени.
Джейми си пое дълбоко дъх и едва тогава осъзна, че го е сдържал.
— Не знам — каза той, изненадан от спокойния си тон. Едва бе имал време да смели новината, камо ли да си извади заключения, но момчето беше право, това бе опасност, с която трябваше да се справят.
Този Макензи можеше да твърди, че Бриана е негова жена по право, заради детето, което очакваше. Вероятно един съд нямаше да принуди жена да се омъжи за изнасилвача си, но всеки магистрат би потвърдил правото на мъжа над неговата съпруга и дете — без значение какво изпитва жената.
Собствените му родители се бяха оженили така: бяха избягали и се бяха скрили в планините, докато майка му не бе забременяла, за да не могат братята ѝ да я принудят да се омъжи за друг насила. Едно дете беше постоянна, неотречима връзка между мъж и жена, и той го знаеше добре.
Погледна към пътеката, която водеше надолу по склона.
— Дали няма да дойде след вас? Улам сигурно му е показал пътя.
— Не — рече замислено Иън. — Не мисля. Взехме му коня. — Ухили се внезапно на Лизи, която се изкикоти в отговор.
— Така ли? И какво ще му попречи да вземе каруцата или едно от мулетата, впрегнати в нея?
Усмивката на Иън стана още по-широка.
— Оставих Роло в каруцата — каза той. — Мисля, че ще дойде пеша, чичо Джейми.
Джейми се усмихна неохотно.
— Много си досетлив, Иън.
Иън сви скромно рамене.
— Е, не исках копелето да ни свари неподготвени. И макар да не съм чувал братовчедката Бриана да говори вече за нейния момък — младия Уейкфийлд, нали? — замълча деликатно — не мисля, че ще иска да види този Макензи. Особено ако…
— Бих казал, че господин Уейкфийлд нещо много се забави — каза Джейми. — Особено ако. — Нищо чудно, че спря да говори за него, когато е разбрала. Все пак как една жена ще обясни издутия си корем на мъж, който я познава като девица?
Той бавно и съзнателно стисна юмруци. Щеше да има достатъчно време за това по-късно. Сега трябваше да се заеме с друго.
— Вземи пищовите ми от къщата — каза на Иън. — А ти, момиче… — Опита да се усмихне на Лизи и посегна към палтото, което бе окачил на една цепеница от купчината. — Стой тук и чакай господарката си. Кажи на жена ми… кажи ѝ, че съм отишъл да помогна на Фъргъс за комина му. Не казвай и дума за станалото на жена ми или на дъщеря ми — или ще ти направя червата на жартиери. — Изрече заплахата като шега, но момичето пак пребледня.
Лизи седна на дръвника, защото коленете ѝ се подкосиха. Тя започна да си играе с малкия медальон на врата си, търсеше някаква утеха в студения метал. Гледаше как господин Фрейзър върви надолу по пътеката, страховит като голям червен вълк. Сянката му се простираше черна пред него, а късното есенно слънце възпламеняваше косата му.
Медальонът в ръката ѝ беше студен като лед.
— О, Света Дево! — шепнеше тя отново и отново. — О, Света Майко, какво направих?
45.
Равен шанс
Дъбовите листа бяха сухи и пращяха под краката. Сипеха се постоянно от кестените като бавен жълт дъжд, сякаш в подигравка със сухата земя.
— Вярно ли е, че индианците могат да се движат през горите без да вдигат шум или само така казват на момичетата скаути? — Бриана изрита дъбовите листа и те се разлетяха. — С широките поли и фусти, които събират листа и вейки, ние сме шумни като слончета.
— Е, не могат да го правят в такова сухо време, освен ако не се премятат по клоните на дърветата като шимпанзета. Но напролет, когато е влажно, е друга работа — дори аз мога да ходя тихо тогава; земята е като гъба.
Събрах полите си, за да не се закачат на голям храст бъз и се наведох да огледам плодовете. Бяха тъмночервени, но още не бяха узрели до черно.
— Още два дни — казах. — Ако искахме да ги използваме като лекарство, щяхме да ги наберем още сега, но на мен ми трябват за вино и за да ги изсуша на стафиди — затова искам да са много захарни и ще изчакаме, докато започнат да падат сами от стеблото.
— Ясно. Тук кой е ориентирът? — Бриана се огледа и се усмихна. — Не, не ми казвай — онази голяма скала, която прилича на глава от Великденските острови.
— Много добре — отвърнах. — Точно така, защото тя не се променя със сезоните.