Зовът на барабана [bg]

— Deo gratias — промърмори той, но не толкова благодарно, колкото думите предполагаха. Прекръсти се за всеки случай и отиде да вземе парчето метал. Проклета суша; не беше валяло почти от месец и свилата се дръжка на брадвата не бе така притеснителна като оклюмалите глави на растенията в градината на Клеър близо до къщата.

Погледна към полуизкопания кладенец и сви подразнено рамене. Още едно нещо, което го чакаше и за което нямаше време. Е, щеше да почака малко; щяха да носят вода от потока или да топят сняг, но без дърва за горене щяха да умрат от студ или от глад, или от двете.

Вратата се отвори и Клеър излезе в есенните сенки с наметало заради студа и с кошница на ръката. Бриана вървеше след нея и като ги видя, той забрави за раздразнението си.

— Какво направи? — попита веднага Клеър, като го видя с главата на брадвата в ръка. Очите ѝ бързо го огледаха в търсене на кръв.

— Нищо, цял съм. — Увери я той. — Само че ще трябва да оправя дръжката. Ти в гората ли отиваш? — кимна към кошницата ѝ.

— Реших да опитам покрай потока за юдини уши.

— Но не се отдалечавай много, нали? В планината ловуват индианци. Подуших ги на хребета тази сутрин.

— Подушил си ги? — попита Бриана.

Червената ѝ вежда бе извита от любопитство. Той видя как Клеър поглежда от нея към него и се усмихва леко на себе си; това беше негово изражение. Той също изви вежда, погледна към Клеър и видя, че усмивката ѝ става по-широка.

— Есен е и те опушват еленско месо — обясни на Бриана. — Димът от огньовете се носи надалече от вятъра.

— Няма да ходим толкова далече — увери го Клеър. — Само до вира с пъстървите.

— Добре. Сигурно там е безопасно. — Не му се щеше да ги пуска, но и не можеше да ги държи затворени в къщата само защото наблизо имаше диваци — индианците без съмнение си вършеха кротко работата, като него самия, и се приготвяха за зимата.

Ако знаеше със сигурност, че са от хората на Накогнауето, нямаше да се тревожи, но ловците често се отдалечаваха значително и можеше да са чероки или от онова малко племе, които се наричаха хора-кучета. Само едно тяхно село беше оцеляло и те бяха много подозрителни към белите — и то с основание.

Очите на Бриана спряха за миг на голите му гърди и на малкото възелче на белега му, но тя не показа нито отвращение, нито любопитство — както и когато сложи за миг ръка на рамото му и го целуна по бузата за довиждане, макар Джейми да знаеше, че сигурно е усетила заздравелите рани под пръстите си.

Вероятно Клеър ѝ беше казала — всичко за Джак Рандал и за дните преди Въстанието. Или почти всичко. Лека тръпка, която нямаше нищо общо със студа, премина по гърба му, и той отстъпи назад, далече от допира ѝ, макар че ѝ се усмихваше.

— Има хляб в долапа и малко яхния в котлето за теб, Иън и Лизи. — Клеър махна една треска от косата му. — Не изяждайте пудинга в долапа; той е за вечеря.