Престолът от драконова кост

„Защо съм тук? — запита се той. — Защо сме тук всички? Търсим сред този отвратителен сняг някакъв меч, за който на никого дори не му е хрумвало от десетилетия. А принцесата и всички останали са се върнали в замъка и чакат кралят да ги нападне! Пълна глупост! Бинабик е израсъл в планините, сред снеговете; Гримрик, Хейстън и Слудиг са войници; само Ейдон знае какво искат ситите. Аз какво правя тук? Абсолютна глупост!“

Воят утихна. Един дълъг показалец докосна ръката му и го накара да подскочи.

— Слушаш ли вълците, Сеоман? — попита Джирики.

— Н-налага ми се, дори да не искам.

— Пеят жестоки песни. — Ситът поклати глава. — И те са като вас, простосмъртните. Пеят за това къде са били и какво са видели и подушили. Разказват си един на друг къде препускат лосовете и кой с кого се е чифтосал, но най-вече просто повтарят: „Аз съм! Ето ме!“

Джирики се усмихна, присвил очи срещу тлеещия огън.

— И т-това ли си мислиш, че… че си казваме ние, простосм-м-мъртните?

— Със и без думи — отвърна принцът. — Опитай се да гледаш през нашите очи: за нас, Зида’я, вие много често сте като децата. Вие знаете, че живелите толкова дълго сити не спят, че сме будували през дългата нощ на историята. Като децата искате да останете край огъня с по-възрастните, за да слушате песните и приказките и да гледате танците.

Той посочи наоколо, сякаш мракът беше изпълнен с невидими гуляйджии.

— Но не можете, Саймън — продължи с благ тон той. — А и не бива. На вашия род му е дадено да заспи последния сън, както на нашия му е дадено да броди и да пее под звездите в безкрайната нощ. Може би дори има нещо прекрасно във вашите сънища, което ние, Зида’я, не разбираме.

Надвисналите в черното като кристал небе звезди сякаш се отдалечаваха, потъваха все по-дълбоко в огромната нощ. Саймън се замисли за ситите и за техния живот, който не свършваше никога, но така и не можеше да проумее какво означава това. Премръзнал до мозъка на костите — дори сякаш и душата му се бе вкочанила, — той се примъкна още по-близо до огъня и смъкна влажните ръкавици, за да сгрее ръцете си.

— Но ситите могат д-да умрат, н-н-нали? — попита той, ядосан, че заеква от студ.

Джирики присви очи и Саймън се ужаси, че ще го цапардоса заради дързостта му. Вместо това ситът хвана треперещата му ръка.

— Твоят пръстен — промълви той, втренчен в заврънкулката с форма на риба. — Не бях го виждал досега. Кой ти го даде?

— Моят… моят господар, ми… мисля, че той беше — заекна Саймън. — Доктор Моргенес от Хейхолт. Изпрати ми го по Б-б-бинабик.

Хладната, мощна хватка на ситския принц го уплаши, но той не опита да освободи ръката си.