Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Пак сънувах странни сънища, Бинабик.
Саймън яздеше до Куантака на няколко метра пред останалите. През този шести ден от пътуването им през Бялата пустош времето беше ясно, но ужасно студено.
— Какви по-точно?
Саймън намести лентата за очи, която му бе направил тролът — цепната кожена ивица, за да го предпазва от ослепителния блясък на снега.
— Кулата на Зеления ангел… или някаква кула. Сънувах, че е обляна в кръв.
Бинабик присви очи зад своята лента и посочи бледата сивкава ивица, която се мержелееше по протежението на хоризонта в основата на планината.
— Сигурен съм, че това там е Димърског — или Килакицок, както я е нарекъл моят народ: Сенчестата гора. След някой и друг ден сме там.
Загледан към тъмната ивица, Саймън усети да го обзема безсилие.
— Изобщо не ми пука за проклетата гора — изруга той — и ми дойде до гуша от ледове и сняг! Ще се вкочаним и ще пукнем сред тая отвратителна пустош! Какво ще кажеш за сънищата ми?!
Тролът се олюля за момент върху Куантака. През воя на вятъра до слуха им достигнаха виковете на Хейстън.
— Вече съм изпълнен с печал. — Бинабик обмисляше всяка своя дума, сякаш съчетаваше ритъма на речта си с ритъма на движението им. — Две нощи лежах буден в Наглимунд и се тревожех какво зло бих ти причинил, ако те взема със себе си при това пътуване. Нямам представа какво означават сънищата ти, а единственият начин да го разбереш е да избродиш Пътя на сънищата.
— Както направихме в къщата на Гелое?
— Но аз не мога да се доверя само на собствените си сили — не тук и сега. Възможно е сънищата ти да ни помогнат, но все пак не смятам за разумно да извървим Пътя на сънищата сега. Тук сме всички и такава ще е съдбата ни. Мога само да кажа, че правя онова, което ми се струва най-правилно.
Саймън се замисли върху казаното и изпъшка.
„Всички сме тук. Бинабик е прав; всички сме тук, твърде надалеч, за да се върнем обратно“.
— Инелу… — Той направи знака на Дървото с треперещи не само от студа пръсти. — Кралят на бурите… Дяволът ли е? — зададе накрая въпроса си Саймън.
Бинабик се навъси.
— Дяволът ли? Противникът на вашия Бог? Защо питаш? Нали чу какво каза Джарнауга — знаеш какво е Инелуки.
— Надявам се. — Саймън потрепери. — Само че… го виждам в сънищата си. Струва ми се, че е той. Червените му очи, всъщност това е всичко, което виждам, а всичко друго е черно… като изгорели пънове, които все още тлеят тук-там.
Прилоша му дори само от спомена.
Тролът сви рамене, стиснал козината на вълчия врат.
— Той не е вашият Дявол, приятелю Саймън. Макар да е зъл или поне ми се струва, че нещата, които иска, ще се окажат пагубни за нас останалите. А това не е малко зло.
— А… драконът? — промълви колебливо Саймън.
— Дракон ли?
— Който живее в планината. Чието име не мога да кажа.
Бинабик избухна в смях, издишвайки облак пара.
— Игджаржук му е името! Дъще на планините, твърде много са ти тревогите, млади приятелю! Дяволи! Дракони! — Той избърса с ръка сълзите си и му показа ръкавицата си. — Гледай! — закиска се Бинабик. — Караш ме да правя още лед.
— Но наистина има дракон! — отвърна разпалено Саймън. — Всички го казаха!
— Имало е някога, много отдавна, Саймън. За това място се говорят какви ли не страхотии заради изолираността му и всичко останало, струва ми се. Легендите на Канук разказват, че някога сред ледовете там е живял огромен червей и моят народ не стъпва там, но сега си мисля, че това по-скоро е свърталище на бели леопарди и други такива същества. Не че не съществуват опасности. Хунен, както отлично знаем, отиват твърде надалеч тези дни.
— Значи наистина няма от какво чак толкова да се страхувам? Цяла нощ сънувах ужасни неща.