Престолът от драконова кост

— Сражаващите се на върха на стената също са в опасност — прекъсна го строго възрастният римър. — Тук сме, защото тук можем да помогнем най-добре. Нашите другари търсят един меч в снежнобелия север, като рискуват живота си. Друг меч е вече в ръцете на нашия враг, тъкмо когато той обсажда нашата крепост. Ако съществува дори нищожна надежда да разберем какво се е случило с Минияр, меча на Фингил, тя е тук, при нас. — Изразът му поомекна. — Малкото камъни, които достигат централната кула, трябва да прехвърлят високата стена зад тази стая. Изложени сме на нищожен риск. А сега те моля, прочети отново този пасаж. Има нещо в него, което не мога да схвана съвсем, а ми се струва важно.

Високият свещеник се вторачи в страницата. През прозореца в смълчаната стая се прокрадваха приглушени от разстоянието вопли и крясъци като в просъница. Странгиард помръдна устни.

— Чети — напомни Джарнауга.

Свещеникът се изкашля.

— „… И така, Джон се спусна в тунелите под Хейхолт — изпускащи пара отверстия и влажни галерии, сякаш оживели от диханието на Шуракай. Невъоръжен, само с копие и щит, той приближи леговището на огнения дракон и тогава запуши дори кожата на ботушите му; беше, без никакво съмнение, уплашен, както никога повече нямаше да бъде през дългия си живот…“

Странгиард спря да чете.

— Каква полза от това, Джарнауга? — Недалеч от тях нещо глухо избумтя, сякаш се стовари гигантски чук. Странгиард стоически не му обърна внимание. — Да… да продължа ли? За цялата битка на крал Джон с дракона?

— Не. — Джарнауга размаха съсухрената си ръка — Дай финалния пасаж.

Свещеникът прелисти внимателно няколко страници.

— „… Така той отново излезе на дневна светлина, без никаква надежда да се завърне. Малкото мъже, които бяха останали на входа на пещерата — само по себе си доказателство за истинска храброст, защото кой би могъл да знае какво би се случило на входа на тунела на един разярен дракон? — нададоха викове от радост и изумление; радост, че виждат Джон от Уоринстен да излиза жив от бърлогата на червея, и изумление от огромния пурпурен и извит като кука нокът, забит в окървавеното му рамо. Като вървяха пред него и крещяха с пълен глас, те въведоха коня му, който яздеше, през портата на Ерчестър, а хората надничаха със зяпнали уста през прозорците и се втурваха на улиците. Някои твърдят, че онези, които предричали най-гръмогласно ужасната смърт, от която щял да бъде сполетян Джон, и потресаващите последици за самите тях от делата на младия рицар, сега най-възторжено го приветствали за величавата му постъпка. Твърди се, че улиците моментално се изпълнили с ликуващи граждани, които постлали пътя под копитата на коня му с цветя, а Блестящ гвоздей се издигал високо пред него като факел, докато яздел през града, който вече бил негов…“

Странгиард въздъхна и внимателно постави ръкописа обратно в кедровата кутия, която беше намерил, за да го съхранява в нея.