Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Един от защитниците — брадат младеж, с когото Деорнот веднъж бе хвърлял зарове — лежеше мъртъв със строшен от ръба на нечий щит врат. И четирима от мъжете на сър Гримстед лежаха, проснали се като мъртвопияна компания заедно със седмина селодшайърци, неоцелели след неуспешната атака.
Деорнот едва дишаше от болката в корема. Гримстед се дотътри накуцвайки и застана до него, зейнал с беззъба уста и с една безформена кървава дупка върху прасеца под ботуша.
— Тук са седем и още шест-седем се изтърсиха от първата стълба — отбеляза рицарят и загледа удовлетворено надолу към гърчещите се тела и парчета от стълби. — Покрай цялата стена е тъй. Загубите му са много повече, на крал Елиас де, от нашите, много повече.
Деорнот усети, че му прилошава, а и раненото му рамо пулсираше, сякаш в него бе забит пирон.
— Кралят има… много повече хора от нас — отвърна той. — Може… да ги хвърля насреща ни като обелки от ябълка.
Усети, че ще повърне, и закрета към ръба на стената.
— Обелки от ябълка… — повтори той и се наведе над парапета.
— Прочети го още веднъж, моля те — каза тихо Джарнауга, загледан в преплетените си пръсти.
Отец Странгиард вдигна очи и понечи да зададе въпрос. В този момент нещо отвън изтрещя и паникьосаният едноок свещеник светкавично очерта знака на Дървото върху гърдите си.
— Камъни! — възкликна той с писклив глас. — Те… те мятат камъни по стената! Не трябва ли… няма ли…?
— Сражаващите се на върха на стената също са в опасност — прекъсна го строго възрастният римър. — Тук сме, защото тук можем да помогнем най-добре. Нашите другари търсят един меч в снежнобелия север, като рискуват живота си. Друг меч е вече в ръцете на нашия враг, тъкмо когато той обсажда нашата крепост. Ако съществува дори нищожна надежда да разберем какво се е случило с Минияр, меча на Фингил, тя е тук, при нас. — Изразът му поомекна. — Малкото камъни, които достигат централната кула, трябва да прехвърлят високата стена зад тази стая. Изложени сме на нищожен риск. А сега те моля, прочети отново този пасаж. Има нещо в него, което не мога да схвана съвсем, а ми се струва важно.
Високият свещеник се вторачи в страницата. През прозореца в смълчаната стая се прокрадваха приглушени от разстоянието вопли и крясъци като в просъница. Странгиард помръдна устни.
— Чети — напомни Джарнауга.
Свещеникът се изкашля.
— „… И така, Джон се спусна в тунелите под Хейхолт — изпускащи пара отверстия и влажни галерии, сякаш оживели от диханието на Шуракай. Невъоръжен, само с копие и щит, той приближи леговището на огнения дракон и тогава запуши дори кожата на ботушите му; беше, без никакво съмнение, уплашен, както никога повече нямаше да бъде през дългия си живот…“
Странгиард спря да чете.
— Каква полза от това, Джарнауга? — Недалеч от тях нещо глухо избумтя, сякаш се стовари гигантски чук. Странгиард стоически не му обърна внимание. — Да… да продължа ли? За цялата битка на крал Джон с дракона?
— Не. — Джарнауга размаха съсухрената си ръка — Дай финалния пасаж.
Свещеникът прелисти внимателно няколко страници.
— „… Така той отново излезе на дневна светлина, без никаква надежда да се завърне. Малкото мъже, които бяха останали на входа на пещерата — само по себе си доказателство за истинска храброст, защото кой би могъл да знае какво би се случило на входа на тунела на един разярен дракон? — нададоха викове от радост и изумление; радост, че виждат Джон от Уоринстен да излиза жив от бърлогата на червея, и изумление от огромния пурпурен и извит като кука нокът, забит в окървавеното му рамо. Като вървяха пред него и крещяха с пълен глас, те въведоха коня му, който яздеше, през портата на Ерчестър, а хората надничаха със зяпнали уста през прозорците и се втурваха на улиците. Някои твърдят, че онези, които предричали най-гръмогласно ужасната смърт, от която щял да бъде сполетян Джон, и потресаващите последици за самите тях от делата на младия рицар, сега най-възторжено го приветствали за величавата му постъпка. Твърди се, че улиците моментално се изпълнили с ликуващи граждани, които постлали пътя под копитата на коня му с цветя, а Блестящ гвоздей се издигал високо пред него като факел, докато яздел през града, който вече бил негов…“
Странгиард въздъхна и внимателно постави ръкописа обратно в кедровата кутия, която беше намерил, за да го съхранява в нея.