Съдбовният кораб [bg]

— Не мисля, че ще дойдат. Защо трябва да стоя тук в този вятър и дъжд?

— Защото така ми е угодно — сопна му се Кенит.

Уинтроу реши да се намеси.

— Можеш да вземеш плаща ми, ако искаш — предложи той.

Сатрапът се намръщи.

— Той е подгизнал! Каква работа ще ми свърши?

— Можеш да бъдеш и по-мокър — изръмжа Кенит.

Малта вдиша дълбоко. Пиратът и сатрапът не изглеждаха много различни един от друг. Ако можеше да се справи с единия, можеше да се справи и с другия. Не кураж, а дълбоко отчаяние я подтикна да прекоси палубата с маршова стъпка и да застане пред Кенит със скръстени ръце. Той беше опасен, буен мъж, но тя не се страхуваше от него. Какво можеше да ѝ стори? Да провали живота ѝ? Мисълта почти я накара да се усмихне.

Тихите ѝ, спокойни думи бяха предназначени единствено за Кенит, но високата жена, която стоеше зад рамото му също слушаше.

— Моля ви, крал Кенит, позволете ми да му донеса по-дебел плащ и стол, ако не искате да му позволите да се подслони вътре.

Тя почувства погледа му върху себе си, търсещ следи от белега ѝ. Отговори ѝ коравосърдечно:

— Той се държи глупаво. Нищо няма да му стане от малко дъжд. Не разбирам защо се тревожиш.

— Вие, сър, се държите по-глупаво от него. — Тя говореше смело, без повече да се интересува дали ще го обиди. — Забравете моята грижа и помислете за вашата. Каквото и удоволствие да извличате от нещастието му, то не си заслужава онова, което ще загубите. Ако желаете капитаните на онази флота да го видят като нещо ценно, трябва да се държите с него като с Негово величество, велеславния сатрап на цяла Джамаилия. Ако възнамерявате да го спазарите за богатства, това е човекът, когото трябва да държите. Не мокро, раздразнително, нещастно момче.

Очите ѝ се прехвърлиха от бледосините на Кенит върху тези на жена му. За нейна изненада, тя гледаше леко развеселено, почти одобрително. Дали Кенит беше доловил това? Той гледаше Малта, но говореше на жена си:

— Ета. Виж какво можеш да намериш за него. Искам да е много забележим.

— Мога да го уредя. — Жената имаше мек, контраалтов глас, по-изтънчен от онова, което Малта беше очаквала от жената на пират. В очите ѝ имаше интелигентност.

Малта срещна погледа ѝ открито и направи реверанс, докато казваше:

— Моите благодарности, лейди.

Тя последва Ета, като успяваше да поддържа темпото ѝ. Вятърът бе предизвикал леко, неприятно вълнение и мократа палуба беше нестабилна, но в дните си на Мотли тя най-накрая беше намерила баланса си. Удивяваше се от себе си. Въпреки всичко, което не беше наред в живота ѝ, тя се гордееше, че може да се придвижва умело из бащиния си кораб. Баща ѝ. Тя решително пропъди всякаква мисъл за него. Нямаше да се замисля и за Рейн, който беше толкова близо, че можеше да почувства присъствието му. Все някога щеше да ѝ се наложи да се изправи пред него — съсипана и белязана, и да посрещне разочарованието в тези необикновени, медни очи. Поклати глава и стисна зъби против парещите очите ѝ сълзи. Не сега. Точно сега нямаше да чувства нищо за себе си. Всичките ѝ мисли и усилия трябваше да са насочени към възстановяването на сатрапа на трона му. Опита се да мисли ясно, докато влизаше след Ета в каютата на баща си.