Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Претича шепа леки пехотинци със сведени глави и Наит им извика:

— Тука! Хайде, скрийте се!

Те скочиха в окопа.

— Там навън става горещо — обобщи един с малоумна усмивка на омазаното си със сажди лице.

— Просто стреляйте! — рече му Наит. Докъдето стигаше погледът му, цареше безпорядък. Нямаше ясен фронт. Надвисналият дим — истински и въображаем, измама на Мокра — му пречеше да разгледа части от бойното поле. Той знаеше кога димът е от Мокра, понеже не можеше да го подуши. Остриетата на Пурпурната гвардия бродеха из равнината и унищожаваха всяка съпротива там, където я намираха. След като сполучливото хвърляне на Мей с топилката унищожи демона, те получиха твърде много нежелано внимание. Досега съсредоточената стрелба на взвода на Наит бе отхвърлила три пристъпа и бе отслабила и отблъснала гвардейците да си търсят по-меки цели. Това — и Златните моранти, които изникваха отникъде, за да помагат за защитата на позицията им. Щом стана дума за огън, то той явно отслабваше от лявата страна — и Наит се подаде от окопа и огледа всичко. Там беше Хеук и си говореше нещо с Бърборка и с момчетата на каменомета. Какво замисляше този глупак, в името на дъха на Гуглата? Тогава магът тръгна към него.

— Няма ли да залегнеш! — кресна Наит.

— Отпий от това — отвърна му старият пияница и му тикна каната си.

— Заминавай за Бездната.

— Пий! — и той я притисна в ръцете на Наит.

— Добре! — Наит помириса за опит и го отблъсна. — Богове, не!

Хеук не бе очарован.

— Искаш помощ? Ето ти я.

Наит неохотно надигна каната към устата си и се насили да отпие от отвратителната течност, глътна и се задави. Обърса уста с ръкавица.

— Богове! Какво е това?

— Повечето е конска кръв.

— Конска кръв? Какво опитваш да направиш? Да ни отровиш ли?

Магът го тупна по гърба и се засмя. От началото на битката явно си заставаше на мястото — докато всички останали тичаха, снишаваха се и се свиваха, той вървеше прав и безгрижен. Направи знак на Наит да излезе от окопа.

— Ела с мен. Има един човек, който иска да говори с теб.

— Да говори с мен? Какво искаш да кажеш?

— Ела — и мъжът хвана Наит за ръката и го издърпа от окопа.

Наит зяпна и потърка изкривеното си рамо.

— Спокойно…

Хеук го бутна нагоре по хълма.

Духащият неспирно надолу по хълма вятър се засили. Нещо се понесе над главите им — някакъв натиск — и той приклекна, но Хеук махна, промърмори и ударите спряха. Наблизо земята се разтърси и във въздуха заедно с неколцина нередовни войници полетяха пръст и прах.

— Какво в името на Бездната… — зяпна Наит.

— Не обръщай внимание — просто остави момчетата да стрелят — каза Хеук.

— Ето ни — и той бутна Наит напред.

Внезапно въздухът се успокои и той видя, че някой седи в тревата на хребета на хълма. Много мощна жена от Дал Хон с ветрило в едната ръка вееше яростно на потното си, лъснало, тъмно лице. Потта се просмукваше и в копринените й дрехи, потъмняваше ги и ги надипляше около едрите й гърди. Въпреки всеобхватния уплах за живота си, Наит веднага бе запленен. Мили ми богове, каква жена само!